Езиковедът размишлява

Главата ми тупва в кошница,
но и е още
виждам небето, небето виждам…
Тогава пей, славèй,
авлиго, кокошко крилата!
Както ти казвам.

Това беше само театър.
Трагедия без грешки.
Ти още
стискаш във ръката
билет за Изхода.
Аз просто се разхождах
и помислих си, че е дете.
(Нали не виждам добре,
Батай отмъкна ми окото.)
Взех го, да го занеса
на Бернарда във дома,
където ще му свирят на китара.
Боже…
Тъй исках да сте живи
до сакралност.
Испанският не бива да се
разпознава повече като езика
на смъртта.
Но представление ли нямаше?
Защото се отложи или пък
се беше вече свършило,
не помня.
Изведнъж започва да крещи за
майка си.
Мамка му…
Чий ще да е бил този език
тъй стръвно мощен и велик?
Майчиният.
Значи даже нямаме
за себе си и това – един
различно наш език.
Елате тук, но с мотивация, бъдете с нас.
Кои сме ние няма всякакво
значение, а аз
заради теб дойдох, глупако,
я ме виж.
Я я виж.
Я.

Заболя ме.
Нямаш право да заспиш, бди.
Промяната, която искаме,
защото продължаваме да
бъдем леви.
Стани!
Прочетеното е шега,
а
мислиш ли, че ме обичаш,
сега и никога, така преди,
просто седиш под
някоя пейка,
мое праистерично “куче”.
Просто.
Така.

Повече няма да излизам сама.

Етикети: език, кокошка, стих