Такъми, кхм…

Поемам ръкавицата от Алигаторите в абстиненция. Като се замисля, не се сещам за никакъв предмет, който да ми е кой знае колко скъп на сърцето. С времето някои хора се привързват към вещите, пребивават сред купища сувенири от миналото и настоящето – това вероятно им дава усещане за сигурност и дълготрайност. Други все повече губят интерес. Аз изглежда съм от вторите. Което ми изглежда логично, след като видиш как един човек си е отишъл, а чинийките от сватбената му торта си седят цели и непокътнати, чак да ти се прииска да ги изгризеш.

Все пак има някои неща, които си харесвам и ми вършат работа.

Тук си седя, работя и си пиша разни неща. Има и диктофон, защото често ме мързи да пиша със същата скорост, с която разни небивалици се въртят из главата ми. Също и чаша за не знам какво – за красота, вероятно – от която постоянно пия огромни количества тоник със сода. Часовникът няма батерия.

От стената товарищ Илич следи как се справям с електрификацията и останалите повели.

mysmalllibrary настоява да снимам библиотеката, но това е голяма грешка. Мога да си докарам линч от някой любител на книгите заради своята немарливост. Ето някои от местата за книги:

Има няколко издания от 19в. и други добри, но заслугата не е само моя – повече от половината е наследена. Библиотеката обаче не е случила на собственик, цари страховит хаос, в който само аз се оправям горе-долу. До Свещения коран може да се открие напр.Ръководство за ремонтиране на трабант, останало от времето, когато карах кашон, също и бутилки от белгийска бира. Обикновено книгите, които ми трябват, са по горните рафтове, недостъпни за скромния ми ръст, заради което съм развила необичайни умения да се катеря като маймуна, да вися на една ръка и да скачам отвисоко.

Крушовидният предмет на първата снимка е тарамбука, която направихме с най-любимия ми приятел от детството, като за целта откраднахме ярешка кожа от един продънен барабан, който се търкаляше в мазето на университета. Нямам никакви угризения и много си я обичам. Въпросният приятел пък държи на бюрото си първата ми отрязана детска плитка, което звучи доста некрофилски, но не крия, че ми е приятно.

Зебра и леопард (кой кой е си личи по ивиците и точките) – синът ми ми ги донесе от Африка. Много държа на тях, защото хората си ги дялкат с нож от парчета дърво и ги оцветяват сами. После ги продават за малко пари, което ги прави страшно ценни в очите на хора като мен, които не понасят пластмасови сувенири, произведени в Китай. С тях е и малкият динозавър, който Весела Кучева направи специално за мен (какво ли намеква?) В кутията има бележки, които обикновено не помня за какво се отнасят, но неочаквано служат за някой текст. Вадим произволно една: „Ненавижда Асирийската източна църква, заради отн. на несторианците към“ – кой ненавижда, отн. към какво – не се знае, но ще измислим нещо. На друга пише: „Раул – рожден ден“, без дата, естествено.

Последните ми палци. Много отдавна не танцувам, но ги пазя. Далеч не от сантиментални подбуди. Когато много ми домъчнее за балета, ги обувам, за да си спомня колко убийствено мъчително е и много бързо ми минава.

Спокойно мога да се разделя с всеки от тези такъми без особено съжаление. Цялата джунгла е ежедневно обхождана, оглеждана, проверявана и мирисана старателно от един мъж с много твърд характер:

Както се казва на финала на един разказ от Георги Милев: „Вашата котка, госпожо С.“

А сега бих искала да знам какво крият в a beautiful place to get lost.