Ема е много красива. Най-красивата от всички жени.

Ноктите на краката й са плоски и дълбоко изрязани, така че възглавничките на пръстите, най-вече палците, изглеждат леко подути и зачервени, особено докато носеше обувки. Глезените й са ниски и здрави, пригодени да крепят фигура, много по-масивна от нейната. На десния й прасец има малка изпъкнала вена, която сутрин е синя, а вечер леко лилавее, може би от изкуственото осветление. Ханшът й не е нито широк, нито тесен, коремът нито прекалено плосък, нито нелепо изпъкнал, гърдите нито неразвити като при малко момиче, нито толкова големи, че да се натрапват в очите на всеки срещнат. Някой би могъл да каже, че нямат зърна, защото при нея те са прекалено малки и бледи, почти жълтеникави и някак сгърчени, но аз ги намирам изящни. Ръцете на Ема са дълги в горната част, тънки, а слабите подлакътници завършват с широки длани, сякаш рисувани от Маке.

Обичах да й казвам колко е красива, просто не можех да се сдържа. „Ема,“ казвах й, „колко си красива!“ Тя отначало не вярваше, въобще. Винаги се опитваше да възразява с поглед, с изражение, с движение на цялото тяло, дразнеше се, кожата на врата й се зачервяваше от яд. Тогава се смеех най-много. „Ема, Ема, колко си красива, когато се ядосваш!“

По времето, когато се запознах с нея, Ема изглеждаше доста по-уморена, някак потисната. Всъщност, беше направо съсипана и имаше вид на смачкана дреха, забравена в чакалнята на някое летище. Прикриваше постоянно лицето си с ръка и не вдигаше поглед, вървеше бързо, присвита и с наведена глава, почти прилепена до стените. Боеше се от светлината, от  шума на асансьора, от всичко. Толкова беше страхлива, моята красива Ема. Но откакто се грижех за нея, се успокои. Жалко, че не можеше да ми го каже.

Не че не можеше да говори. Понякога, когато мислеше, че не я чувам, пееше някакви нейни песни, протяжни, монотонни, от които се унасях в полусън, а Ема сякаш се отдалечаваше и се превръщаше в малка точка на другия край на нещо, което е чуждо, принадлежи другиму и за мен нямаше място в този изпят, но неизречен свят. Сякаш вървеше по пусти полета без стъпките й да оставят следи, защото няма кой да я последва и никой повече няма да я намери. Затова не я слушах. А и какво ли може да ти каже една песен без думи.

Ема беше бежанка. От страна, в която воюват и която не познавам. Отначало мислех, че не говори, защото не знае езика. Опитвах да я уча на някои простички изрази, търпеливо и бавно. Не ми се струваше кой знае колко наложително, но ми беше приятно да седя точно срещу нея, да отварям широко уста срещу лицето й и да й показвам как артикулирам името й, като плъзгам език и притискам устните си. „Е-ма“ повтарях гърлено, като на „е“ разтягах подобие на усмивка, както го произнасят французите, и на „а“ издишвах целия въздух от дробовете си право в тесните й ноздри. Тя ме гледаше без да мигне, без да извърне лице и без нито веднъж да даде дори и малък знак, че е разбрала какво се опитвам да постигна.

Всъщност, тя не се казваше Ема. Нямах представа какво е било името й преди. Аз я нарекох така, защото ми се стори, че й подхожда да бъде Ема, отговаря на нейната облост, на трапчинките на коленете й, на топлината, която остава след нея по чаршафите, които настоява да колосва. На нейната непридирчивост, на нейната краткост. Оказа се достатъчно да наречеш някого по подходящ начин, за да стане самият той подходящ за ситуацията, за отношенията, за теб.

Отначало си мислех, че когато се успокои и се съвземе, Ема ще поиска да излезем, да се виждаме с хора, да отидем някъде, на кино или на кафе, знам ли, където ходят всички двойки вечер или през уикенда. Предложих й няколко пъти да я изведа, да я запозная с някого, но тя явно нямаше желание, просто седеше на ръба на леглото, и се държеше за облегалката, пръстите й побеляваха от усилието, но отпускаше хватката едва, когато я успокоявах, че ще останем вкъщи и никой няма да идва на гости.

За Ема понятието „отегчение“ изглежда не съществуваше. Вършеше всичко, което е нужно да се прави из къщата, сръчно, с вещина и тихо постоянство, с удоволствие, доколкото можех да схвана от лекотата в движенията и мълчанието й. Особено обичах, когато сутрин сресва косата ми и ми дава чисти дрехи, после оправя завивките, разресва и своите коси, които винаги миришат на кафе, и ги връзва на възел на тила, дръпва завесите, без да поглежда през прозорците, а шумът от босите й стъпки се слива с дъжда навън. Мислех си, че Ема би била добра майка, грижовна, обичлива, тиха, насърчаваща, ненатраплива, жертвоготовна. Съвършена. Майката, за която мечтае всеки. Представях си едно малко момиченце до нея, една умалена Ема със същото изражение, със същите движения, също толкова притихнала в един малък свят, съставен от неща без имена, сред порядък, изграден от неназовани движения и неми докосвания, толкова сигурен, толкова лесен за живеене, толкова еднозначен. Лишена от майчин език, малката Ема щеше да познава единствено моя глас, да различава предметите според думите, с които аз реша да ги назова, щеше да бъде предпазена от двусмислието, неяснотата, изменчивостта, която придобиват понятията, употребявани от толкова много и различни хора, черното щеше да е само черно, а бялото – бяло в един език без лъжа, който бих измислил само за нея, чист и ясен, недосегаем за никой друг.

Споменах на Ема за това, казах й, че съм мислил за дете, наше дете. Не помръдна, не ме погледна, остана седнала, с изправен гръб и кръстосани глезени, само стисна мандарината, която държеше в шепи, оранжевата кора се разпука и сокът потече на малки струйки по босите й крака. Разбрах, че трябва да чакам, просто да чакам. Тя, изглежда, не чакаше нищо. „Колко си красива, Ема“ й казах.

Не исках да си представям как би живяла Ема, ако нещо се случи с мен. Толкова ни беше добре заедно, тя е красива, каквото и да прави. Ето я в една късна утрин, изправена насред стаята зад дъската за гладене, изпъва ръкавите на синия ми пуловер и го намества внимателно върху твърдата повърхност, прокарва длан по малките гънки и пръска капки вода отгоре. „Колко си красива!“ повтарям. Отдавна не виждам смисъл да й казвам нeщо друго, всичко останало е толкова далечно, толкова маловажно. Изправям се точно срещу нея, за да видя по-добре лицето й, а тя повдига тежката ютия към очите ми. Не съм уплашен, не, ако ме изгори, ще ослепея, но съм чувал, че това не става веднага, че слепците дълго продължават да виждат последния образ, последния знак от зримото, както когато затвориш очи преди заспиването, но продължаваш да виждаш стаята и предметите в нея в една особена, жълтеникава неяснота.  Ема обръща лъскавата нагорещена повърхност към своето лице и тогава се сгърчвам, мускулите ми отслабват и изтръпват, посягам да хвана ръката й. Но тя просто се оглежда, наблюдава отражението си в сребристия триъгълник, през малките дупчици излиза пара, която навлажнява косата й и кичурите полепват по скулите й. „Колко си красива“ изричам с непознат глас и ми се иска тя да се усмихне или поне да опита.

Струва ми се, че с Ема бях наистина свободен. Проумях какво представлява онази свобода, която олекотява всяко бреме, омаловажава го, отпраща го извън очертанията на всичко, което сме готови да наречем свое, която смалява пространството, а разширява въздуха в него, прави го лек и отлага предчувствието за последния дъх. Можех да крещя, да шепна и да се смея на всички езици, които познавам, да й кажа  всичко, да я нарека всякак, да си спомням, да фантазирам, да проповядвам, да се оплаквам, да проклинам, да славословя. И да мълча. Ема не променяше изражението си, не проявяваше никакви претенции, не искаше нищо от мен, не очакваше да отговарям на никакви нейни представи, беше величествена в своята неизменност, даваше ми усещането за безкрайна продължителност на съществуването в този самодостатъчен свят за двама, в който демиургът бях аз, горд от себе си и от нея. Бях съвършен. Бях вечен.

Тогава не мислех за всичко това, просто с моята красива Ема живеехме една протяжна дъждовна зима, палехме рано малката лампа, четях повече книги, чертаех геометрични и флорални винетки по белите им полета, пиехме чай, спях дълго спокоен сън, слушах собствения си глас. До онзи следобед, в който иззвъня телефонът.

Ето ме, със синия пуловер и цигара в лявата ръка, приближавам към масичката в ъгъла и вдигам слушалката, нямам предчувствия, произнасям безлично „Ало“, без въпросителна интонация, чувам някакъв мъж да крещи на лош английски, почти фалцет, връзката е много лоша, „Моля, повторете“ казвам. „Трябва да говоря със съпругата ми, казаха ми, че е при Вас, търся Ема“. „Ема“ повтарям, без въпросителна интонация. „Ема, да, моята красива Ема, искам да говоря с жена ми“.

Тя седи на ръба на леглото, боси крака, кръстосани глезени, подавам й телефона, допирам слушалката до ухото й. От очите й внезапно се изливат толкова сълзи, сякаш току-що е изпила целия дъжд от проклетата зима навън, устата й се отваря точно срещу мен и изрича хиляди думи, които ме блъсват в лицето и се свличам на земята с гръб, опрян о стената.

А неговата красива Ема говори, говори, говори. Чужд език, който никога няма да разбера.

През първата половина на отминалия век хората очевидно са се отличавали с голяма доза непрактичност. Доказателство е например мастилницата на баба, открита за съвременниците поради леко конфузната страст към ровене из забравени чекмеджета, чиито собственици отдавна са изоставили играта с вещите, намирайки вероятно по-впечатляващи и достойни занимания отвъд. Така или иначе, мастилницата бе открита с колумбовски трепет. Пораженията, нанесени от годините и небрежното отношение, бяха установени с известно разочарование и леко раздразнение дори, и Лаокоон бе прилежно накиснат в разреден спиртен разтвор, в който се наложи да престои почти две седмици, докато лепкавите топчици зелено мастило напълно се откажат от чувството си за собственост по отношение на застаряващите му слабини.
Работата, естествено, далеч не се изчерпваше с това, тъй като изобразеното бе миниатюрна реплика на монументалните виждания на родоските корифеи Агесандър, Полидор и Атенодор. Нещастните синове на прорицателя, омотани от някакви змии с безброй люспи и гънки, без дистанцията, която предлага Ел Греко, също бяха покрити със смъртни зеленикави петна, и се налагаше да бъдат почистени, което се оказа дълго и изнурително занимание. Докато се вглеждаше във виталната структура на мощното, подчертано мъжествено тяло на бащата, в израза на лицето – смесица от плътско удоволствие от физическата борба и екзистенциален ужас от неизбежния край, установи, че версията на Софокъл за трагедията, като наказание за забранено удовлетворяване на сексуално желание, й звучи далеч по-правдоподобно от по-разпространената, свързваща смъртта му с дървеното изобретение на ахейците. Дали влечението се предава по наследство, както бюрата и съдържанието на чекмеджетата им? Осъзна също, че най-после е схванала напълно смисъла на laokoontango, явно наречено така не заради привидната прилика с увиването на змия в движенията, а най-вероятно заради похотливото отдаване на предчувствието за настъпваща смърт в акта на сливане на две тела. Мъжът в центъра на скулптурата би бил подходящ партньор за смърт. Хрумна й също да отпътува за Ватикана и в Пио Клементино да се наслади на гледката на това тяло, но в зашеметяващия размер 242см. Да плъзне ръка и да провери дали в онази вена от вътрешната страна на лявото му бедро се движи кръв. Да я опита на вкус. Да разчупи каменната му обвивка и да го изтръгне отвътре, както би разкъсала утроба, за да освободи безформено, но хищно за живот създание. Да го събуди още веднъж, за кратко, и да го накара отново да умре, този път задоволен завинаги. За щастие, отказа се навреме, давайки си сметка, че е възможно, в момента на срещата, да се вкамени в опит за близост с него и да остане там за поколенията с израз на отчаяно неудовлетворение, като още един музеен експонат с неуточнен произход. Истукан с облещени очи и мраморни устни, от чиито ъгъл се проточва струйка гъста жълтеникава слюнка, която влюбени посетители и нуждаещи се от афродизиак старци ще събират в малки стъкленици, както вярващите събират течността изпод клепките на плачещите изображения на мадони.
Когато всичко това приключи, в релефното бурканче, поставено на най-неподходящото място в цялата сцена, можеше най-сетне да налее мастилото в цвета, който харесва, да го разбие върху светлия паркет в ъгъла, да затвори тихо вратата отвън и, присвоила си представата за Лаокоон, да изживее любовната драма, която баба така и не се осмели дори да напише. Но дали поради разликата в епохите, или поради някаква грешка в композицията, историята й се оказа просто кратка проза.
- Тръгваме ли? – Гласът на мъжа я спира в коридора. – Пак ли забрави? На онзи експериментален моноспектакъл по Софокъл, нов прочит на трагедията, в който никой не умира. Дори Лаокоон не умира. Както знаеш, смъртта не е на мода вече, сега модерно е безсмъртието.

Четириъгълна, трапецовидна, зелена с черен контур.
С фасетно зрение.
”Папагалът на семейството, който не беше муха, имаше нещастието да сънува всяка вечер роднините си.” Може да започва така, например. Семейните отношения са много важно нещо.
Той няма семейство, но има сънища, които да анализира в ежедневните си странствания по двете основни греди на клетката си – от хранилката до чашката (може да го дадем малко в стил Уортън).
Не че папагалът има клетка, но би било подобаващо да има, си мисли той (като ще е в стил Уортън). Или Киси. Да не снасяш Яйцето?
Сигнално червените завеси на стаята известяват плавния поход на слънцето от началото до края на поредния неозначаващ несъзнаваното ден с цветовете от прозрачно розов до тъмночервен. Само кукувицата на Киси се обажда на кръгли „Часове” с настойчивостта на часовник, част от какъвто си е.
Часовник? Да не ме наричаш суеверна? Това не е яйце, това е картоff. Всичко е толкова ново, защо и ние да не сме? (Както някой беше казал, „Не търси под вола яйце… още по-малко картоff“). Защо ме накара да се върна? Тук няма нищо. Ще се оправи ли нашият папагал?
Ако кукувицата не му откаже. Черно-бяла кучка, обича да мотае. Тя е ненужен персонаж, в нашата история кукувиците нямат място. Нашата история е красива.
Тя е статист, всяка история си има декори.
Да, но в нашата история всички тичат на свобода, ядат, каквото им падне и са щастливи. Такива ще ги опишем. Добре, че папагалът е изчел Грийе и Борхес още на млади години и вече знае всичко за света. Той умее ли да пее? Не познавам други птици, защото по принцип не ги обичам, те имат потиснати желания да ми кълват очите, но този наш папагал сигурно пее?
Папагалът отдавна не е пял. От говорене съвсем е забравил тази дарба.
Сега се е върнал към същността. Никой не чува думите, но всякоя душа от песните на птиците се трогва. Някои дори си въобразяват, че са се пръкнали от птичите яйца, знам го със сигурност, да.
Така си мисли папагалът, нашмъркан, поклащайки се върху гредата в клетката, която няма. Когато опиянението отминава, си спомня, че е чел предостатъчно, за да се самозалъгва с романтични постановки, и търси опипом с перата си смисъла.
Мигар нос има, за да шмърка? Не е прилично да говорим за пристрастия. Чичо ти къде държи доброто пиене? В мазето?
Напразни въпроси. Папагалът знае, че чичо му държи пиячката си на най-сигурното възможно място и единственият начин, друг да се добере до нея, е да го накара да повърне. Когато всичко е в теб, се чувстваш сигурно. Затова и всяка форма на колекциониране говори за твоето желание да имаш контрол и да усещаш твърда земя под нозете си. Папагалът знае много. Понякога си мисли, че знае дори повече и от чичо си.
Но тъй като сигурност няма, както няма и пълно знание в деконструкцията на безвремието, има клетка с отворена врата. В началото говорехме за любовта, нали?
Това е и краят на историята на нашия беден папагал – той се влюбва в себе си. Единствената истинска и вечна любов – да му е честита. Така е, друга няма, мой Одисей. И накрая дори не повърнахме, защото бяхме научили нещо – от чичо му, от кого другиго?
И да, така е, друго няма.
Ти ли ще го направиш или аз, жестока импресийко?
Ти си Човекът, аз съм само един заблуден папагал в пространството между езика и смъртта.