А ето и самият подарък:
На Ваня и Божидар… закъснял подарък за рождения им ден.

Сашо, много, много ти благодаря (и на теб, очарователна Мария)!!!

Хубава премиера, страхотни рождени дни, а авторът беше неотразим, също и в tangoclub-а после!

Човекът, който…
автор: Божидар Пангелов

къде:

кога:

23 октомври (петък), 2009 г., от 18.30 ч.

„Човекът, който…”? Представете си мъж, който случайно е изпуснал сред облаците детско хвърчило – той е изненадан, но без огорчението на детето, погледът му следи полета с една спокойна и вглъбена радост, защото той отдавна е разбрал – не можеш да загубиш нищо, защото нищо не можеш да притежаваш, можеш само деликатно да съзерцаваш света и да се радваш на битието, като го назоваваш пестеливо с най-красивите изрази, които познаваш. Ако този човек е решил да се разкрие пред нас, едновременно зрял и по детски обичлив, насмешлив, но и малко тъжен, понякога приповдигнат, по-често уморен, какъв по-добър начин да го направи, от това да напише една книга за себе си и за всички нас, която да ни подари за своя 50-ти рожден ден?

Не зная дали тази книга ще ни помогне да разберем по-добре Б.Пангелов, неговите стихове, неговата житейска философия. Тя обаче със сигурност ще помогне и на непознатия читател да го обикне, заради бистротата на думите, заради чистотата на сърцето.

Ако имате време и ви се прииска да сме заедно на този ден, заповядайте, ще се радвам да се видим. Ако предпочитате да четете добра поезия насаме, просто вземете тази книга. Сигурна съм, че авторът-рожденик ще получи добрите чувства на много приятели. За мен е достатъчно, че един човек, когото много обичам и ценя, му пожела успех. Аз ще се опитам да го направя без прекалено вълнение в петък, на 23-ти, една хубава дата.

Мнозина са убедени, също като мен, благодарение на личните си впечатления или романтичните представи, породени от хиляди книги, картини и филми, че очарованието на градовете, построени на брега на океан, море или река, си остава непостижимо за полиси с възхитителна архитектура, но притиснати от всички страни от сушата, която им придава с времето леко еснафския вид на скучновата уседналост. Сигурно има изключения, но аз не се сещам в момента за тях. Дори любимата ми стара малтийска Мдина дължи в голяма степен мистичната си и непоколебимо аристократична осанка на каменистата пустиня, която обгражда стените й – един естетичен и някак дълбоко философски компромис за липсата на вода наблизо и покана за преминаване през пустинята към благодатното море, което обгражда целия остров.

Ако някой ден реша да се разкривам точно пред вас, няма да е толкова трудно да намерим обяснение назад във времето и по майчина, и по бащина линия, за голямото ми влечение към пристанища и солени водни площи. Но това са лични неща и не вярвам да ви интересуват, освен ако не сте професионалисти, но пък тогава ще поискате да ви плащам. Майка ми, например, беше родом от един красив пристанищен град и много си го обичаше, вероятно поради факта, че го бе напуснала рано. Затова и в моите детски представи без трудности той бе идеализиран с голям замах- въобразявах си селищата край море като места, където хората са привлекателни и млади като майка ми и се занимават предимно с пеене и танци под одобрителния поглед на възрастните, които често се събират да пият хубаво вино и никога не принуждават децата да ядат (голямата ми и уви! неосъществена детска мечта). Така или иначе, както и да се въртя, в крайна сметка се озовавам с лице към морето (може да приемем, че не съм стигнала кой знае колко далеч с преминаването му.)

Както, струва ми се, споменах, синът ми е най-подходящият гид за мен, сигурно защото ме познава (доколкото въобще е възможно човек да познава собствената си майка). По негова идея пристигнахме в Антверпен точно в деня на националния празник на Белгия, благодарение на което повечето хора бяха извън града на пикник и голяма част от магазините бяха затворени. И то с влак – това е важно, защото гарата на Антверпен е завладяващо произведение изкуството с отлично консервирана старинна част и вградени в нея модерни елементи и всякакви пътнически удобства. Освен това цялата мирише съблазнително на топли шоколадови и ванилови гофрети. Ако драмата на Ана Каренина трябваше да приключи тук, тя със сигурност нямаше да се хвърля под никакви влакове, а щеше да хапне сладкиши и да излезе на ул.Пеликан, за да си намери някой богат евреин, търговец на диаманти. Изходът от гарата е точно на тази прославена улица.

Признавам, че и аз се замислих за момент защо ли на времето не се потрудих да открия на тази улица някое хубаво момче с кипа и добро наследство, а налетях на психоаналитик, но всъщност не съжалявам, никак даже, по-скоро обратното. Истината е, че онези, които избират, шлифоват, продават на бижутери и на тайни закрити търгове за специално поканени, и поради това владеят най-скъпоценните диаманти на света, в по-голямата си част са ортодоксални евреи с букли и традиционно облекло, които изглеждат като скромно и строго вглъбени познавачи на увлекателната игра на власт над абстрактния израз на могъщество, обозначен в съзнанието на множество мъже и жени със символа „скъпоценен камък”. Благодарение именно на тези познавачи и техните умения да концентрират знания и богатство, Антверпен се е превърнал навремето в най-голямото пристанище на Европа, а днес е второ по големина, въпреки че не е построен на морския бряг. Или може би точно поради това – отдалечеността от морето и добре контролираният достъп до реката и плавателните канали, отвеждащи корабите до града, му осигуряват нужната естествена защита над купищата скъпоценности, които крие зад строги готически фасади. Със съжаление си мисля за тъжния факт, че както Антверпен е запазил блясъка и славата на своите богатства през вековете, така и диамантените мини в Южна Африка не са се променили кой знае колко и в тях при ужасяващи и непонятни за човешкия разум условия продължават да добиват мечтаните камъни. Може и да съм скептична към красотата им, защото изглежда няма да дорасна да я оценя – ако някой пожелае да ми подари нещо наистина ценно, никога не би ми хрумнало да поискам диаманти.

Заради готиката и местоположението си Антверпен на пръв поглед напомня малко Гданск, но е много по-топло пъстроцветен, артистичен и уютен. По улиците наистина добри музиканти често свирят клезмер, повечето хора изглеждат приветливи и улиците миришат не на сурова риба и машинно масло, както е в Гданск, а на варени в подправки миди, хубав тютюн и цветя. Улиците в старинния център са претъпкани с малки ресторанти с всевъзможни видове кухня, които излагат пред погледа на минувача всякакви благини. Васко призна, че докато се издържаше със скромна стипендия, идването в Антверпен си е било изпитание за полупразния му стомах, заради изобилието от изкушения, щедро извадени на показ.

И все пак, не искам да идеализирам. Именно в този приятен град е централата на партията на модерните кафяви, националпопулистите „Влаамс Беланг” или „Фламандски интерес”. По обясними причини те се обявяват против антисемитизма на сродните си европейски партии, твърдят, че трябва да направят всичко възможно да защитят евреите, защото „еврейските ценности са европейски ценности.“  Тези хора не биха прокламирали възгледите на Бруно Голниш, наследника на льо Пен, който получи тримесечна присъда за отричане на Холокоста. Но понеже подобни партии се нуждаят от враг, Влаамс Беланг го намират в лицето на френскоговорящите валонци на юг, които според тях изразходват голяма част от данъците на богатия север и пречат на развитието му. Водачът им Филип Девинтер използва зловещи изрази като „да нахапем прасците на мнозинството” и изтъква в полза на идеята за независимост латинските гени на по-бедните валонци и нордическия расов произход на фламандците. Позицията им към имиграцията е силно рестриктивна. Тези хора имат 33% подкрепа сред  гласоподавателите в града и силно представителство в Брюкселския и Европейския парламент.

Антверпен обаче притежава перла в короната, която наистина не мога да забравя. Кралският фламандски музей на изобразителното изкуство в Антверпен е може би музеят, в който се чувствах най-добре от всички музеи, които съм видяла досега. Има много обяснения – хубавото време навън, доброто разположение на сградата, това, че вътре имаше само още десетина човека; любезният младеж на регистратурата, който изглежда се радваше на всеки посетител, много настояваше да ми предложи някакво намаление, едва не ме пребърка, за да се убеди, че не крия абонаментната си карта и накрая все пак не се предаде и настоя да ми даде билет със студентско намаление, за който жест за малко да го разцелувам; странното изкуствено езерце отпред, с дъно, покрито с нагъната синя материя, в което водата ту се повява, ту се разделя по средата от невидимия жезъл на Мойсей и изчезва, така че може да се премине, преди отново всичко да потъне под новите струи; блестящата музейна сбирка, защото тук е възникнала прочутата фламандска школа… Всичко това и кой знае какво още, но продължавам да си мисля за този музей с голямо удоволствие.

Видях най-после художника, когото обожавам от ученическите си години и който вече толкова време не отстъпва своето място в сърцето ми – Ян ван Ейк, философа-пътешественик, отдаден на неуморно изучаване на живата и мъртвата природа, който подписва картините си с неизменното „както мога” (или „както умея” ). В Антверпен е най-любимата ми негова работа – „Св.Барбара”, която прелиства дебела книга, положена на коленете й. Бих дала доста, за да разбера какво чете – изразът й и напрежението на малките длани ме карат дълбоко да се съмнявам, че е Библията.

Много време прекарахме при двамата Брьогел, които те карат да се чувстваш въздушен и спокойно доволен от живота и винаги ти дават удоволствието от усещането за откривателство. Като говорим за откривателство, трябва да кажа, че едва сега открих, струва ми се, Рубенс. В Антверпен имат по-ранни и много мащабни работи, които наистина е по-добре да се видят в оригинал. Не знам как ще ви прозвучи, но около час съзерцавахме с голяма радост умението му да рисува смъртни петна, просто е ненадминат и само заради тях заслужава корона и дълбока почит. Така или иначе, несправедливо е хората да свързват името му с няколко картини, правени в напреднала възраст, когато се жени за 16-годишно момиче, чувства се жив и подмладен и се отдава на плътски удоволствия и изобразяване на грации. Не, че е лошо, напротив, чудесно си е, като помислиш.

Ателиетата за реставрация и консервация в музея са със стъклени витрини, така че може да се наблюдава работата в тях, освен това има и екрани, на които се виждат увеличени изображения и детайли. За съжаление нямаше никой поради празника. Ще ми се да отида пак някой път и да погледам как работят. Навремето много исках да се занимавам с реставрация, но съм толкова безнадеждно несхватлива по отношение на химията, че нямах никакъв шанс да бъда добра в тази безкрайно увлекателна професия.

В залите за модерно изкуство има много за гледане от целия 20-ти век. Там е “Le Seize Septembre” на Магрит и нещо, за което не знаех, че съществува – триизмерна дървена инсталация на “ Madame Récamier de David” в естествени размери. Накрая изглежда толкова се смаях, че направих нещо идиотско и напълно безсмислено, за което много добре знам, че не бива да се прави и т.н. Измъкнах фотоапарата си и сътворих тази крива и неясна снимка:

Е, признах си и ми олекна. Никога не правете това в музеите.

За да ме предпази от още по-необмислени хулиганства, Васко полека ме изведе, купи ми един страхотен албум  с 400 репродукции на Магрит и ме нахрани с хумус и други полезни за възстановяване на равновесието и вкусни неща. После пихме кафе под един навес на площада и слушахме камбаните, докато отмине поройният и внезапен дъжд и синът ми обяви, че отиваме в Париж, защото в Бобур има много голяма временна изложба на Кандински с негови неща, събрани от музеи и частни колекции из цял свят. „А такова нещо или вече няма да има, или ще е например в Токио, където по-трудно ще отидеш”. Смислен аргумент, така че отиваме в Париж.

Познахте го, нали? Самият Магрит… Ако не припаднете междувременно, тук има толкова негови работи за гледане, че ви стига за цял живот, но това не е единственото място в Белгия, където излагат Магрит. Той е голямата белгийска гордост и с пълно право. И местни, и туристи много обичат този велик човек, така че не правете моята грешка да се наредите на касите за билет, да чакате около 4 часа и накрая да затворят музея под носа ви. Добре, че Васко е достатъчно съобразителен да знае, че билети за някои музеи задължително се купуват в интернет.

Наблизо е привлекателната сграда на Музея на музикалните инструменти, не толкова монументална, но колоритна.

Лаик съм, но ми беше страшно интересно, не съм предполагала, че съществуват толкова инструменти. Предполагам, че за професионалисти тази сбирка е безценна. В музея може да опиташ да посвириш на някои инструменти, организират и концерти, лекции и курсове за деца. Въобще музеите никъде не са единствено място, в което само представят някаква колекция – винаги има образователни програми, лекции, представления, гостуващи изложби, специализирани библиотеки и задължително прекрасни книжарници с албуми и литература в съответната област. Уредниците са много информирани и готови да ви посветят цялото си време и да отговарят на въпроси. С малко късмет от тях ще научите повече, отколкото ако се включите в група с гид.

Малко по-нататък е чудесният брюкселски Музей на модерното изкуство, по-надолу е Кралската библиотека, отворена за читатели и за разглеждане на музейните експонати. Е, тук вече отново залитах. За щастие тя граничи с малка градина с пясъчни алеи и красив изглед, където може да запалиш цигара и да се съвземеш. На околните пейки хората четат.

Всичко това е събрано на малка площ, но не си мислете, че ще спестите време – за всеки музей ви трябва поне един ден, малко е, но ще имате представа.

Както си вървите из някоя с нищо непрославила се улица, може да попаднете на нещо такова:

Красива е.

На различни места из града се появяват временни инсталации, правени от брюкселски и гостуващи художници.

А и аз тази година имах несрещан късмет с временните експозиции, в Брюксел например (чиста случайност, не знаех предварително) беше тази.

Изглежда, Васко обича да пътува дори повече и от мен, така че не удържахме дълго на едно място. Той искаше да ми покаже Амстердам, но в крайна сметка поехме към еврейския диамантен град, който отдавна ми е интересен.

(следва)

При всички случаи е много по-приятно да поживееш в такова бохемско място, отколкото в някой хотел и да обикаляш със сина си и неговите приятели или сам, вместо групиран под строй с екскурзовод начело. Всъщност, никога не съм пътувала така, но подозирам, че е ужасно и нямам намерение да го правя. А Брюксел е пълен с места, които си струва да се видят. Макар и малък, е наистина космополитен и това, че хора от всички раси и религии живеят сравнително много спокойно заедно, ме накара да се усещам доволна през цялото време (който ме познава, знае, че полудявам от най-малкия намек за расизъм и ксенофобия, може и да е прекалено, но е късно да се променям).

Архитектурата е наистина прекрасна, на малка площ могат да се видят образци на висока и късна готика, барок, типично белгийското арт нуво, различно от всичко в този стил, особено железните неща на Орта, също и някои удачни нови сгради.

Grand Place всички сте виждали поне на снимки, но ефектът от първата среща наяве е нещо като глътване на езика. После се свиква. Сградите, които го оформят, са доста повече, отколкото ще ви стори първоначално. Всяка е била седалище на някоя от градските гилдии, а фасадите са украсени с арки, гирлянди и скулптурни алегории, невъзможно е да се видят всички детайли. В сградата на кметството под ажурната градска кула има голяма сбирка гоблени, някои по ескизи на Льобрен. По случайност съм разгледала доста гоблени, но признавам,че така и не можах да открия нищо привлекателно в това изкуство.

Не обичам също и да влизам в мрачни църкви, манастири и катедрали, но Сен Мишел и Гудула нямаше как да пропусна. Влязох най-вече заради катакомбите, които се намират под нивото на катедралата. До тях няма пряк достъп, но се виждат чрез пречупване на образа в огледала, което е доста интересно. Витражи обаче обичам много, а тези са величествени.

Подозирам,че deni4ero,а и някои други ще ме линчуват, но не влязох тук.

При вида на толкова шоколад вероятно щях да изглеждам като това фонтанче.

Всъщност, въобще не опитах славния

брюкселски шоколад,

който се лее от всяка втора витрина, нито се зарових в дантели. Удоволствията ми са други и Васко го знае прекрасно. Затова още втората вечер предложи да отидем само до кварталния клуб на съседния ъгъл. Представих си местните алкохолици да се наливат с бира, но на въпросния ъгъл пред мен се изпречи тази преднамерено ръждясала стена:

Това е наистина джаз клубът на квартал Сен Жос (един от най-колоритните в централната част на Брюксел, впрочем), който се финансира отчасти от общината. Постройката е реставрирана и пригодена за целта стара гара, влаковете все още

минават отдолу. Кристина се грижи за всичко – момичето на бара да е симпатично и схватливо и музикантите да са както трябва. Отварят 2-3 пъти седмично, имахме късмет да попаднем на добри музиканти – дуото Minino Garay на перкусиите и Gerardo di Giusto пиано, аржентинци, които живеят сега в Париж, знаят как се свири и са истински артисти. И магьосникът Малик на пулта. Оставиха и достатъчни паузи, за да си вземеш питие и да си поговориш с тях и с когото пожелаеш. Накрая за последно парче се включи и едно момче с акордеон, чието име не чух – ами… няма как да разкажа една страхотна импровизация, нали? Когато бях на 22 и прекарвах нощите в един страхотен джаз клуб на площада в стария Краков, а по обед обикновено се чудех дали въобще ще приключа с магистърската си работа и има ли някакъв смисъл от нея, този човек ми казваше: „Моето момиче, когато и където и да отидеш по света, най-готините хора ще срещнеш в джаз клубовете”. И се оказа абсолютно прав. В този случай също. Мерси, Кристина, мерси, Малик и всички, с които ми е толкова добре.

(следва)

Все пак има някои неща, които си харесвам и ми вършат работа.

Тук си седя, работя и си пиша разни неща. Има и диктофон, защото често ме мързи да пиша със същата скорост, с която разни небивалици се въртят из главата ми. Също и чаша за не знам какво – за красота, вероятно – от която постоянно пия огромни количества тоник със сода. Часовникът няма батерия.

От стената товарищ Илич следи как се справям с електрификацията и останалите повели.

mysmalllibrary настоява да снимам библиотеката, но това е голяма грешка. Мога да си докарам линч от някой любител на книгите заради своята немарливост. Ето някои от местата за книги:

Има няколко издания от 19в. и други добри, но заслугата не е само моя – повече от половината е наследена. Библиотеката обаче не е случила на собственик, цари страховит хаос, в който само аз се оправям горе-долу. До Свещения коран може да се открие напр.Ръководство за ремонтиране на трабант, останало от времето, когато карах кашон, също и бутилки от белгийска бира. Обикновено книгите, които ми трябват, са по горните рафтове, недостъпни за скромния ми ръст, заради което съм развила необичайни умения да се катеря като маймуна, да вися на една ръка и да скачам отвисоко.

Крушовидният предмет на първата снимка е тарамбука, която направихме с най-любимия ми приятел от детството, като за целта откраднахме ярешка кожа от един продънен барабан, който се търкаляше в мазето на университета. Нямам никакви угризения и много си я обичам. Въпросният приятел пък държи на бюрото си първата ми отрязана детска плитка, което звучи доста некрофилски, но не крия, че ми е приятно.

Зебра и леопард (кой кой е си личи по ивиците и точките) – синът ми ми ги донесе от Африка. Много държа на тях, защото хората си ги дялкат с нож от парчета дърво и ги оцветяват сами. После ги продават за малко пари, което ги прави страшно ценни в очите на хора като мен, които не понасят пластмасови сувенири, произведени в Китай. С тях е и малкият динозавър, който Весела Кучева направи специално за мен (какво ли намеква?) В кутията има бележки, които обикновено не помня за какво се отнасят, но неочаквано служат за някой текст. Вадим произволно една: „Ненавижда Асирийската източна църква, заради отн. на несторианците към“ – кой ненавижда, отн. към какво – не се знае, но ще измислим нещо. На друга пише: „Раул – рожден ден“, без дата, естествено.

Последните ми палци. Много отдавна не танцувам, но ги пазя. Далеч не от сантиментални подбуди. Когато много ми домъчнее за балета, ги обувам, за да си спомня колко убийствено мъчително е и много бързо ми минава.

Спокойно мога да се разделя с всеки от тези такъми без особено съжаление. Цялата джунгла е ежедневно обхождана, оглеждана, проверявана и мирисана старателно от един мъж с много твърд характер:

Както се казва на финала на един разказ от Георги Милев: „Вашата котка, госпожо С.“

А сега бих искала да знам какво крият в a beautiful place to get lost.

Ема е много красива. Най-красивата от всички жени.

Ноктите на краката й са плоски и дълбоко изрязани, така че възглавничките на пръстите, най-вече палците, изглеждат леко подути и зачервени, особено докато носеше обувки. Глезените й са ниски и здрави, пригодени да крепят фигура, много по-масивна от нейната. На десния й прасец има малка изпъкнала вена, която сутрин е синя, а вечер леко лилавее, може би от изкуственото осветление. Ханшът й не е нито широк, нито тесен, коремът нито прекалено плосък, нито нелепо изпъкнал, гърдите нито неразвити като при малко момиче, нито толкова големи, че да се натрапват в очите на всеки срещнат. Някой би могъл да каже, че нямат зърна, защото при нея те са прекалено малки и бледи, почти жълтеникави и някак сгърчени, но аз ги намирам изящни. Ръцете на Ема са дълги в горната част, тънки, а слабите подлакътници завършват с широки длани, сякаш рисувани от Маке.

Обичах да й казвам колко е красива, просто не можех да се сдържа. „Ема,“ казвах й, „колко си красива!“ Тя отначало не вярваше, въобще. Винаги се опитваше да възразява с поглед, с изражение, с движение на цялото тяло, дразнеше се, кожата на врата й се зачервяваше от яд. Тогава се смеех най-много. „Ема, Ема, колко си красива, когато се ядосваш!“

По времето, когато се запознах с нея, Ема изглеждаше доста по-уморена, някак потисната. Всъщност, беше направо съсипана и имаше вид на смачкана дреха, забравена в чакалнята на някое летище. Прикриваше постоянно лицето си с ръка и не вдигаше поглед, вървеше бързо, присвита и с наведена глава, почти прилепена до стените. Боеше се от светлината, от  шума на асансьора, от всичко. Толкова беше страхлива, моята красива Ема. Но откакто се грижех за нея, се успокои. Жалко, че не можеше да ми го каже.

Не че не можеше да говори. Понякога, когато мислеше, че не я чувам, пееше някакви нейни песни, протяжни, монотонни, от които се унасях в полусън, а Ема сякаш се отдалечаваше и се превръщаше в малка точка на другия край на нещо, което е чуждо, принадлежи другиму и за мен нямаше място в този изпят, но неизречен свят. Сякаш вървеше по пусти полета без стъпките й да оставят следи, защото няма кой да я последва и никой повече няма да я намери. Затова не я слушах. А и какво ли може да ти каже една песен без думи.

Ема беше бежанка. От страна, в която воюват и която не познавам. Отначало мислех, че не говори, защото не знае езика. Опитвах да я уча на някои простички изрази, търпеливо и бавно. Не ми се струваше кой знае колко наложително, но ми беше приятно да седя точно срещу нея, да отварям широко уста срещу лицето й и да й показвам как артикулирам името й, като плъзгам език и притискам устните си. „Е-ма“ повтарях гърлено, като на „е“ разтягах подобие на усмивка, както го произнасят французите, и на „а“ издишвах целия въздух от дробовете си право в тесните й ноздри. Тя ме гледаше без да мигне, без да извърне лице и без нито веднъж да даде дори и малък знак, че е разбрала какво се опитвам да постигна.

Всъщност, тя не се казваше Ема. Нямах представа какво е било името й преди. Аз я нарекох така, защото ми се стори, че й подхожда да бъде Ема, отговаря на нейната облост, на трапчинките на коленете й, на топлината, която остава след нея по чаршафите, които настоява да колосва. На нейната непридирчивост, на нейната краткост. Оказа се достатъчно да наречеш някого по подходящ начин, за да стане самият той подходящ за ситуацията, за отношенията, за теб.

Отначало си мислех, че когато се успокои и се съвземе, Ема ще поиска да излезем, да се виждаме с хора, да отидем някъде, на кино или на кафе, знам ли, където ходят всички двойки вечер или през уикенда. Предложих й няколко пъти да я изведа, да я запозная с някого, но тя явно нямаше желание, просто седеше на ръба на леглото, и се държеше за облегалката, пръстите й побеляваха от усилието, но отпускаше хватката едва, когато я успокоявах, че ще останем вкъщи и никой няма да идва на гости.

За Ема понятието „отегчение“ изглежда не съществуваше. Вършеше всичко, което е нужно да се прави из къщата, сръчно, с вещина и тихо постоянство, с удоволствие, доколкото можех да схвана от лекотата в движенията и мълчанието й. Особено обичах, когато сутрин сресва косата ми и ми дава чисти дрехи, после оправя завивките, разресва и своите коси, които винаги миришат на кафе, и ги връзва на възел на тила, дръпва завесите, без да поглежда през прозорците, а шумът от босите й стъпки се слива с дъжда навън. Мислех си, че Ема би била добра майка, грижовна, обичлива, тиха, насърчаваща, ненатраплива, жертвоготовна. Съвършена. Майката, за която мечтае всеки. Представях си едно малко момиченце до нея, една умалена Ема със същото изражение, със същите движения, също толкова притихнала в един малък свят, съставен от неща без имена, сред порядък, изграден от неназовани движения и неми докосвания, толкова сигурен, толкова лесен за живеене, толкова еднозначен. Лишена от майчин език, малката Ема щеше да познава единствено моя глас, да различава предметите според думите, с които аз реша да ги назова, щеше да бъде предпазена от двусмислието, неяснотата, изменчивостта, която придобиват понятията, употребявани от толкова много и различни хора, черното щеше да е само черно, а бялото – бяло в един език без лъжа, който бих измислил само за нея, чист и ясен, недосегаем за никой друг.

Споменах на Ема за това, казах й, че съм мислил за дете, наше дете. Не помръдна, не ме погледна, остана седнала, с изправен гръб и кръстосани глезени, само стисна мандарината, която държеше в шепи, оранжевата кора се разпука и сокът потече на малки струйки по босите й крака. Разбрах, че трябва да чакам, просто да чакам. Тя, изглежда, не чакаше нищо. „Колко си красива, Ема“ й казах.

Не исках да си представям как би живяла Ема, ако нещо се случи с мен. Толкова ни беше добре заедно, тя е красива, каквото и да прави. Ето я в една късна утрин, изправена насред стаята зад дъската за гладене, изпъва ръкавите на синия ми пуловер и го намества внимателно върху твърдата повърхност, прокарва длан по малките гънки и пръска капки вода отгоре. „Колко си красива!“ повтарям. Отдавна не виждам смисъл да й казвам нeщо друго, всичко останало е толкова далечно, толкова маловажно. Изправям се точно срещу нея, за да видя по-добре лицето й, а тя повдига тежката ютия към очите ми. Не съм уплашен, не, ако ме изгори, ще ослепея, но съм чувал, че това не става веднага, че слепците дълго продължават да виждат последния образ, последния знак от зримото, както когато затвориш очи преди заспиването, но продължаваш да виждаш стаята и предметите в нея в една особена, жълтеникава неяснота.  Ема обръща лъскавата нагорещена повърхност към своето лице и тогава се сгърчвам, мускулите ми отслабват и изтръпват, посягам да хвана ръката й. Но тя просто се оглежда, наблюдава отражението си в сребристия триъгълник, през малките дупчици излиза пара, която навлажнява косата й и кичурите полепват по скулите й. „Колко си красива“ изричам с непознат глас и ми се иска тя да се усмихне или поне да опита.

Струва ми се, че с Ема бях наистина свободен. Проумях какво представлява онази свобода, която олекотява всяко бреме, омаловажава го, отпраща го извън очертанията на всичко, което сме готови да наречем свое, която смалява пространството, а разширява въздуха в него, прави го лек и отлага предчувствието за последния дъх. Можех да крещя, да шепна и да се смея на всички езици, които познавам, да й кажа  всичко, да я нарека всякак, да си спомням, да фантазирам, да проповядвам, да се оплаквам, да проклинам, да славословя. И да мълча. Ема не променяше изражението си, не проявяваше никакви претенции, не искаше нищо от мен, не очакваше да отговарям на никакви нейни представи, беше величествена в своята неизменност, даваше ми усещането за безкрайна продължителност на съществуването в този самодостатъчен свят за двама, в който демиургът бях аз, горд от себе си и от нея. Бях съвършен. Бях вечен.

Тогава не мислех за всичко това, просто с моята красива Ема живеехме една протяжна дъждовна зима, палехме рано малката лампа, четях повече книги, чертаех геометрични и флорални винетки по белите им полета, пиехме чай, спях дълго спокоен сън, слушах собствения си глас. До онзи следобед, в който иззвъня телефонът.

Ето ме, със синия пуловер и цигара в лявата ръка, приближавам към масичката в ъгъла и вдигам слушалката, нямам предчувствия, произнасям безлично „Ало“, без въпросителна интонация, чувам някакъв мъж да крещи на лош английски, почти фалцет, връзката е много лоша, „Моля, повторете“ казвам. „Трябва да говоря със съпругата ми, казаха ми, че е при Вас, търся Ема“. „Ема“ повтарям, без въпросителна интонация. „Ема, да, моята красива Ема, искам да говоря с жена ми“.

Тя седи на ръба на леглото, боси крака, кръстосани глезени, подавам й телефона, допирам слушалката до ухото й. От очите й внезапно се изливат толкова сълзи, сякаш току-що е изпила целия дъжд от проклетата зима навън, устата й се отваря точно срещу мен и изрича хиляди думи, които ме блъсват в лицето и се свличам на земята с гръб, опрян о стената.

А неговата красива Ема говори, говори, говори. Чужд език, който никога няма да разбера.

Хуан Пундик е аржентинец с испанско гражданство, живее в Мадрид. Психоаналитик, лаканианец с голям международен авторитет. Минала година организира широка кампания и внесе протестна петиция в Съвета на Европа срещу разрешението за прилагане на антидепресанти (по-конкретно Prozac) върху деца, подкрепена от десетки негови колеги.

Това е писмото, което Хуан изпрати през януари т.г. на свои приятели и колеги във връзка с конфликта в ивицата Газа и което хвърля известна светлина върху историческите корени на проблема. Някои от тезите му може да ви сторят спорни, но да откриете неизвестни за вас факти:

ПАЛЕСТИНА: ЕДИН МОДЕРЕН МИТ С ПАТИНА НА АНТИЧНОСТ

Палестина е името, което са дали римските завоеватели на района, в който понастоящем се намират Сирия, Ливан, Израел, окупираните територии и Йордания.

Преди повече от 3000 години, бягайки от сушата и глада, еврейските земеделски племена се настанили в плодородната долина на Нил, където били поробени от египтяните. Освобождавайки се от тяхното владичество, се опитали да се върнат в предишните си земи, които били окупирани от ханаанците. За да постигнат целта си е трябвало да водят битки 200 години докато успеят да ги отблъснат – 1000 години преди новата ера, процес, който достига своята кулминация с възвръщането на Йерусалим.

Цар Давид успял да обедини 12-те племена и да създаде Израелското царство, което управлявал 40 години, обявявайки Йерусалим за столица на царството. След смъртта му го наследява Соломон, известен с мъдростта си и със създаването на Първия храм. Неговото царство се простирало от Нил до Ефрат и продължило също 40 години. След смъртта му страната била разделена на две царства, Израел със столица Самария и Юдея със столица Йерусалим.

В следващите векове, победени от асирийци и вавилонци, евреите били лишени от собственост, изселени и разпръснати, докато враговете им не били разбити от Кир, императора на Персия, който разрешил на евреите да възвърнат имуществото си, да се върнат по земите си и да се настанят в Йерусалим, където започнали изграждането на Втория храм.

След като Александър Македонски разбил персите, териториите на Юдея и Израел станали част от неговата империя. Сто и петдесет години след това Антиохий IV Епифаний разграбил храма, забранил еврейската религия и опитал да елинизира населението. Евреите, под водачеството на Юда Макавей, си възвърнали Йерусалим през 164г. пр.н.е. и установили независима еврейска държава. През 63г. пр.н.е. римляните завладели тези земи, включили ги във владенията си и 40г. пр.н.е. назначили Ирод за цар на евреите. Еврейското население въстанало срещу Рим и през 70г от н.е. военачалникът Тит, син на император Веспасиян, потушил въстанието и разрушил Втория храм.

През 132г. евреите обявили за принц Шимон Бар Койба, който обявил независимост на еврейската държава. Три години по-късно бил разбит и убит от римляните, които разграбили, опожарили и унищожили всичко, включително Йерусалим. Избили 600 000 евреи. Останалите живи избягали или били изселени със забрана да се връщат по тези земи. Върху руините на храма римляните построили нов град  - Еолина Капитолина, давайки на района името Палестина в чест на филистимците, традиционните врагове на евреите.

През 395г. император Теодосий разделил римската империя на две, отстъпвайки управлението на синовете си. Западна – със столица Рим и Източна – със столица Бизанциум (Цариград). Палестина попаднала под управлението на последната до 636г., когато Византия (Константинопол) пада във властта на турците и преминава под управлението на Отоманската империя. През 1099г. кръстоносците завладяват Йерусалим и установяват кралство с това име, което просъществува 86г., докато през 1187г. е завладяно от султан Саладдин.

Палестина е част от Отоманската империя, съюзник на Германската империя и е победена заедно с нея в Първата световна война. През 1916г. е завзета от Британската империя и Франция, които сложили граници и установили автономните държави Сирия, Ливан (под френско покровителство) и Ирак и Трансйордания (под английско попечителство). През 1925г. създали Саудитска Арабия, давайки й статут на независима държава, правейки по-късно същото с останалите държави от залива. В останалата част на района е конституиран Британски мандат за Палестина, докато през 1948г. Обединените нации не разделят територията, като създават две държави – едната арабска и другата еврейска, с еднаква големина. На втория ден евреите провъзгласили държавата Израел. Арабите никога не са имали намерение да създадат някаква държава, правителствата им се съюзили да изхвърлят евреите в морето и да си поделят района. Това са обявили публично.

Има милиард и половина араби и мюсюлмани, които заемат 20% от световната територия със техните петролни богатства в почти непрестанна война с 6 млн. евреи през последните 60 години. И въпреки това пропагандата настоява, че арабите са жертвите, а евреите палачите на геноцид. Това е модерната версия на „Протоколите на мъдреците от Сион“ и на „Международния евреин“, написани от северноамериканския нацист Хенри Форд. Хамас ежедневно признава, че не желае мир, а унищожението на Израел. Затова е нарушила всички примирия и жертва хората си, провокирайки правителството и израелската армия със ракетите Касам за да получи подкрепата на международната общност, което и успява да направи.

Най-голямото избиване на палестинци е извършено от йорданския крал Хюсеин през „черния септември“, 1970г. Не се знае колко са убитите в ирано-иракската война, но приблизителните сметки са за над половин милион. Следва окупацията на Кувейт от Ирак. Тоталното унищожение на Ливан, преуспяващата „Швейцария на Ориента“, причинено от палестинските бежанци, манипулирани от Сирия, която счита за принадлежащи й териториите на Ливан, Йордания и древната Палестина.

През 1956г. Ахмед Чукеин, президент на ООП, твърдеше, че Палестина е южна Сирия. Обявяването на палестинска нация става с учредяването на ООП през 1964г. От 1968г. неин водач става Ясер Арафат. През 1988г. йорданския крал Хюсеин преотстъпи правата на ООП на териториите на Цисйордания, които той не притежаваше, които беше завладял, но отново му бяха отнети във войната, която започна срещу Израел.

Уставите на Ал-Фатах, Хамас, Хизбула, Ал Кайда и другите организации на ислямския джихад, имат за цел унищожението на Израел, единствената демократична страна в района. Освен това ислямските  теократски сатрапства са експулсирали от териториите си евреите и са унищожили техните общности и синагоги с многовековна история. Не защото са ционисти или произраелци, а просто защото са евреи. По същия начин те забраняват и преследват всички религиозни и политически организации, различни от исляма. През втората световна война техните страни и владетели се присъединиха към нацистко-фашистката ос срещу съюзническите сили. Тяхната цел е да довършат недовършената от Хитлер работа.

Палестинците не са един народ, нито имат история. Те са творение на арабските сатрапии за да попречат на евреите да възстановят държавата си в земите, които исторически са заемали царствата на Юдея и Израел в продължение на хиляди години и чиято столица е била Йерусалим.

Терористичните арабски организации, обявени за такива от ЕС, никога не са искали нито искат мир с еврейската държава, но също не го искат и със света на неверниците, към който ние принадлежим. Терористите от ЕТА са тренирани и въоръжавани в лагерите на същите тези организации. Да се подкрепя Хамас, който за последните 8 години е изстрелял 700 ракети срещу цивилното население на Израел, означава да станеш съучастник на тези, които взривиха кулите-близнаци и влака на гара Аточа.

Прогресивните интелектуалци стават лесна плячка на каузите, които лицемерно са прикрити като романтични. В продължение на 50 години защитаваха военните диктатури на СССР и нейните сателити, искрено вярвайки, че те изграждат един социалистически свят, докато всъщност те представляваха най-големия концентрационен лагер за всички времена. Объркани, изгубени и още невъзстановени от претърпения травматичен шок, сега се захващат за романтичната палестинска кауза.

Палестина и палестинците са един модерен мит с антична патина. Един мит предназначен да оправдае модерни политически, икономически и военни стратегии, изградени върху стари политически, икономически и военни стратегии. Това е историята на арабските народи, които искат да унищожат еврейския народ, за да завладеят неговите придобивки, земя и религия. Защо? Защото са повярвали на зловещата шега, че сме богоизбрания народ. Повярвали са го всички и вече няма начин да им се обясни, че е просто шега. Вече е късно. Не разбират от шеги, нито от романтични или поетични метафори.

Ако си създадем бог, защо да не можем да повярваме, че сме избраният му народ? Защо да не си измислите, че вашият господ ви е избрал? И всички в мир. Ако Мека, Ватикана, пирамидите и толкова други места са по-красиви от Йерусалим, защо толкова искате да умрете за Йерусалим, който е безспорно и неопровержимо наш? Защо не оставите евреите да живеят в мир на едно мизерно парче пустиня от 20 000 км2, след като сте ни лишили от останалата част на този богат район, който исторически ни е принадлежал и върху който в продължение на хиляди години са властвали нашите предци?

Признавам, че шегата да бъдем избрания народ беше лоша. Прекалихме. Но толкова хиляди години преследване е твърде много. Стига толкова.

Хуан Пундик

Мадрид, 12.01.2009г.