Juan Pundik

Хуан Пундик е аржентинец с испанско гражданство, живее в Мадрид. Психоаналитик, лаканианец с голям международен авторитет. Минала година организира широка кампания и внесе протестна петиция в Съвета на Европа срещу разрешението за прилагане на антидепресанти (по-конкретно Prozac) върху деца, подкрепена от десетки негови колеги.

Това е писмото, което Хуан изпрати през януари т.г. на свои приятели и колеги във връзка с конфликта в ивицата Газа и което хвърля известна светлина върху историческите корени на проблема. Някои от тезите му може да ви сторят спорни, но да откриете неизвестни за вас факти:

ПАЛЕСТИНА: ЕДИН МОДЕРЕН МИТ С ПАТИНА НА АНТИЧНОСТ

Палестина е името, което са дали римските завоеватели на района, в който понастоящем се намират Сирия, Ливан, Израел, окупираните територии и Йордания.

Преди повече от 3000 години, бягайки от сушата и глада, еврейските земеделски племена се настанили в плодородната долина на Нил, където били поробени от египтяните. Освобождавайки се от тяхното владичество, се опитали да се върнат в предишните си земи, които били окупирани от ханаанците. За да постигнат целта си е трябвало да водят битки 200 години докато успеят да ги отблъснат – 1000 години преди новата ера, процес, който достига своята кулминация с възвръщането на Йерусалим.

Цар Давид успял да обедини 12-те племена и да създаде Израелското царство, което управлявал 40 години, обявявайки Йерусалим за столица на царството. След смъртта му го наследява Соломон, известен с мъдростта си и със създаването на Първия храм. Неговото царство се простирало от Нил до Ефрат и продължило също 40 години. След смъртта му страната била разделена на две царства, Израел със столица Самария и Юдея със столица Йерусалим.

В следващите векове, победени от асирийци и вавилонци, евреите били лишени от собственост, изселени и разпръснати, докато враговете им не били разбити от Кир, императора на Персия, който разрешил на евреите да възвърнат имуществото си, да се върнат по земите си и да се настанят в Йерусалим, където започнали изграждането на Втория храм.

След като Александър Македонски разбил персите, териториите на Юдея и Израел станали част от неговата империя. Сто и петдесет години след това Антиохий IV Епифаний разграбил храма, забранил еврейската религия и опитал да елинизира населението. Евреите, под водачеството на Юда Макавей, си възвърнали Йерусалим през 164г. пр.н.е. и установили независима еврейска държава. През 63г. пр.н.е. римляните завладели тези земи, включили ги във владенията си и 40г. пр.н.е. назначили Ирод за цар на евреите. Еврейското население въстанало срещу Рим и през 70г от н.е. военачалникът Тит, син на император Веспасиян, потушил въстанието и разрушил Втория храм.

През 132г. евреите обявили за принц Шимон Бар Койба, който обявил независимост на еврейската държава. Три години по-късно бил разбит и убит от римляните, които разграбили, опожарили и унищожили всичко, включително Йерусалим. Избили 600 000 евреи. Останалите живи избягали или били изселени със забрана да се връщат по тези земи. Върху руините на храма римляните построили нов град  - Еолина Капитолина, давайки на района името Палестина в чест на филистимците, традиционните врагове на евреите.

През 395г. император Теодосий разделил римската империя на две, отстъпвайки управлението на синовете си. Западна – със столица Рим и Източна – със столица Бизанциум (Цариград). Палестина попаднала под управлението на последната до 636г., когато Византия (Константинопол) пада във властта на турците и преминава под управлението на Отоманската империя. През 1099г. кръстоносците завладяват Йерусалим и установяват кралство с това име, което просъществува 86г., докато през 1187г. е завладяно от султан Саладдин.

Палестина е част от Отоманската империя, съюзник на Германската империя и е победена заедно с нея в Първата световна война. През 1916г. е завзета от Британската империя и Франция, които сложили граници и установили автономните държави Сирия, Ливан (под френско покровителство) и Ирак и Трансйордания (под английско попечителство). През 1925г. създали Саудитска Арабия, давайки й статут на независима държава, правейки по-късно същото с останалите държави от залива. В останалата част на района е конституиран Британски мандат за Палестина, докато през 1948г. Обединените нации не разделят територията, като създават две държави – едната арабска и другата еврейска, с еднаква големина. На втория ден евреите провъзгласили държавата Израел. Арабите никога не са имали намерение да създадат някаква държава, правителствата им се съюзили да изхвърлят евреите в морето и да си поделят района. Това са обявили публично.

Има милиард и половина араби и мюсюлмани, които заемат 20% от световната територия със техните петролни богатства в почти непрестанна война с 6 млн. евреи през последните 60 години. И въпреки това пропагандата настоява, че арабите са жертвите, а евреите палачите на геноцид. Това е модерната версия на „Протоколите на мъдреците от Сион“ и на „Международния евреин“, написани от северноамериканския нацист Хенри Форд. Хамас ежедневно признава, че не желае мир, а унищожението на Израел. Затова е нарушила всички примирия и жертва хората си, провокирайки правителството и израелската армия със ракетите Касам за да получи подкрепата на международната общност, което и успява да направи.

Най-голямото избиване на палестинци е извършено от йорданския крал Хюсеин през „черния септември“, 1970г. Не се знае колко са убитите в ирано-иракската война, но приблизителните сметки са за над половин милион. Следва окупацията на Кувейт от Ирак. Тоталното унищожение на Ливан, преуспяващата „Швейцария на Ориента“, причинено от палестинските бежанци, манипулирани от Сирия, която счита за принадлежащи й териториите на Ливан, Йордания и древната Палестина.

През 1956г. Ахмед Чукеин, президент на ООП, твърдеше, че Палестина е южна Сирия. Обявяването на палестинска нация става с учредяването на ООП през 1964г. От 1968г. неин водач става Ясер Арафат. През 1988г. йорданския крал Хюсеин преотстъпи правата на ООП на териториите на Цисйордания, които той не притежаваше, които беше завладял, но отново му бяха отнети във войната, която започна срещу Израел.

Уставите на Ал-Фатах, Хамас, Хизбула, Ал Кайда и другите организации на ислямския джихад, имат за цел унищожението на Израел, единствената демократична страна в района. Освен това ислямските  теократски сатрапства са експулсирали от териториите си евреите и са унищожили техните общности и синагоги с многовековна история. Не защото са ционисти или произраелци, а просто защото са евреи. По същия начин те забраняват и преследват всички религиозни и политически организации, различни от исляма. През втората световна война техните страни и владетели се присъединиха към нацистко-фашистката ос срещу съюзническите сили. Тяхната цел е да довършат недовършената от Хитлер работа.

Палестинците не са един народ, нито имат история. Те са творение на арабските сатрапии за да попречат на евреите да възстановят държавата си в земите, които исторически са заемали царствата на Юдея и Израел в продължение на хиляди години и чиято столица е била Йерусалим.

Терористичните арабски организации, обявени за такива от ЕС, никога не са искали нито искат мир с еврейската държава, но също не го искат и със света на неверниците, към който ние принадлежим. Терористите от ЕТА са тренирани и въоръжавани в лагерите на същите тези организации. Да се подкрепя Хамас, който за последните 8 години е изстрелял 700 ракети срещу цивилното население на Израел, означава да станеш съучастник на тези, които взривиха кулите-близнаци и влака на гара Аточа.

Прогресивните интелектуалци стават лесна плячка на каузите, които лицемерно са прикрити като романтични. В продължение на 50 години защитаваха военните диктатури на СССР и нейните сателити, искрено вярвайки, че те изграждат един социалистически свят, докато всъщност те представляваха най-големия концентрационен лагер за всички времена. Объркани, изгубени и още невъзстановени от претърпения травматичен шок, сега се захващат за романтичната палестинска кауза.

Палестина и палестинците са един модерен мит с антична патина. Един мит предназначен да оправдае модерни политически, икономически и военни стратегии, изградени върху стари политически, икономически и военни стратегии. Това е историята на арабските народи, които искат да унищожат еврейския народ, за да завладеят неговите придобивки, земя и религия. Защо? Защото са повярвали на зловещата шега, че сме богоизбрания народ. Повярвали са го всички и вече няма начин да им се обясни, че е просто шега. Вече е късно. Не разбират от шеги, нито от романтични или поетични метафори.

Ако си създадем бог, защо да не можем да повярваме, че сме избраният му народ? Защо да не си измислите, че вашият господ ви е избрал? И всички в мир. Ако Мека, Ватикана, пирамидите и толкова други места са по-красиви от Йерусалим, защо толкова искате да умрете за Йерусалим, който е безспорно и неопровержимо наш? Защо не оставите евреите да живеят в мир на едно мизерно парче пустиня от 20 000 км2, след като сте ни лишили от останалата част на този богат район, който исторически ни е принадлежал и върху който в продължение на хиляди години са властвали нашите предци?

Признавам, че шегата да бъдем избрания народ беше лоша. Прекалихме. Но толкова хиляди години преследване е твърде много. Стига толкова.

Хуан Пундик

Мадрид, 12.01.2009г.

През първата половина на отминалия век хората очевидно са се отличавали с голяма доза непрактичност. Доказателство е например мастилницата на баба, открита за съвременниците поради леко конфузната страст към ровене из забравени чекмеджета, чиито собственици отдавна са изоставили играта с вещите, намирайки вероятно по-впечатляващи и достойни занимания отвъд. Така или иначе, мастилницата бе открита с колумбовски трепет. Пораженията, нанесени от годините и небрежното отношение, бяха установени с известно разочарование и леко раздразнение дори, и Лаокоон бе прилежно накиснат в разреден спиртен разтвор, в който се наложи да престои почти две седмици, докато лепкавите топчици зелено мастило напълно се откажат от чувството си за собственост по отношение на застаряващите му слабини.
Работата, естествено, далеч не се изчерпваше с това, тъй като изобразеното бе миниатюрна реплика на монументалните виждания на родоските корифеи Агесандър, Полидор и Атенодор. Нещастните синове на прорицателя, омотани от някакви змии с безброй люспи и гънки, без дистанцията, която предлага Ел Греко, също бяха покрити със смъртни зеленикави петна, и се налагаше да бъдат почистени, което се оказа дълго и изнурително занимание. Докато се вглеждаше във виталната структура на мощното, подчертано мъжествено тяло на бащата, в израза на лицето – смесица от плътско удоволствие от физическата борба и екзистенциален ужас от неизбежния край, установи, че версията на Софокъл за трагедията, като наказание за забранено удовлетворяване на сексуално желание, й звучи далеч по-правдоподобно от по-разпространената, свързваща смъртта му с дървеното изобретение на ахейците. Дали влечението се предава по наследство, както бюрата и съдържанието на чекмеджетата им? Осъзна също, че най-после е схванала напълно смисъла на laokoontango, явно наречено така не заради привидната прилика с увиването на змия в движенията, а най-вероятно заради похотливото отдаване на предчувствието за настъпваща смърт в акта на сливане на две тела. Мъжът в центъра на скулптурата би бил подходящ партньор за смърт. Хрумна й също да отпътува за Ватикана и в Пио Клементино да се наслади на гледката на това тяло, но в зашеметяващия размер 242см. Да плъзне ръка и да провери дали в онази вена от вътрешната страна на лявото му бедро се движи кръв. Да я опита на вкус. Да разчупи каменната му обвивка и да го изтръгне отвътре, както би разкъсала утроба, за да освободи безформено, но хищно за живот създание. Да го събуди още веднъж, за кратко, и да го накара отново да умре, този път задоволен завинаги. За щастие, отказа се навреме, давайки си сметка, че е възможно, в момента на срещата, да се вкамени в опит за близост с него и да остане там за поколенията с израз на отчаяно неудовлетворение, като още един музеен експонат с неуточнен произход. Истукан с облещени очи и мраморни устни, от чиито ъгъл се проточва струйка гъста жълтеникава слюнка, която влюбени посетители и нуждаещи се от афродизиак старци ще събират в малки стъкленици, както вярващите събират течността изпод клепките на плачещите изображения на мадони.
Когато всичко това приключи, в релефното бурканче, поставено на най-неподходящото място в цялата сцена, можеше най-сетне да налее мастилото в цвета, който харесва, да го разбие върху светлия паркет в ъгъла, да затвори тихо вратата отвън и, присвоила си представата за Лаокоон, да изживее любовната драма, която баба така и не се осмели дори да напише. Но дали поради разликата в епохите, или поради някаква грешка в композицията, историята й се оказа просто кратка проза.
- Тръгваме ли? – Гласът на мъжа я спира в коридора. – Пак ли забрави? На онзи експериментален моноспектакъл по Софокъл, нов прочит на трагедията, в който никой не умира. Дори Лаокоон не умира. Както знаеш, смъртта не е на мода вече, сега модерно е безсмъртието.