През първата половина на отминалия век хората очевидно са се отличавали с голяма доза непрактичност. Доказателство е например мастилницата на баба, открита за съвременниците поради леко конфузната страст към ровене из забравени чекмеджета, чиито собственици отдавна са изоставили играта с вещите, намирайки вероятно по-впечатляващи и достойни занимания отвъд. Така или иначе, мастилницата бе открита с колумбовски трепет. Пораженията, нанесени от годините и небрежното отношение, бяха установени с известно разочарование и леко раздразнение дори, и Лаокоон бе прилежно накиснат в разреден спиртен разтвор, в който се наложи да престои почти две седмици, докато лепкавите топчици зелено мастило напълно се откажат от чувството си за собственост по отношение на застаряващите му слабини.
Работата, естествено, далеч не се изчерпваше с това, тъй като изобразеното бе миниатюрна реплика на монументалните виждания на родоските корифеи Агесандър, Полидор и Атенодор. Нещастните синове на прорицателя, омотани от някакви змии с безброй люспи и гънки, без дистанцията, която предлага Ел Греко, също бяха покрити със смъртни зеленикави петна, и се налагаше да бъдат почистени, което се оказа дълго и изнурително занимание. Докато се вглеждаше във виталната структура на мощното, подчертано мъжествено тяло на бащата, в израза на лицето – смесица от плътско удоволствие от физическата борба и екзистенциален ужас от неизбежния край, установи, че версията на Софокъл за трагедията, като наказание за забранено удовлетворяване на сексуално желание, й звучи далеч по-правдоподобно от по-разпространената, свързваща смъртта му с дървеното изобретение на ахейците. Дали влечението се предава по наследство, както бюрата и съдържанието на чекмеджетата им? Осъзна също, че най-после е схванала напълно смисъла на laokoontango, явно наречено така не заради привидната прилика с увиването на змия в движенията, а най-вероятно заради похотливото отдаване на предчувствието за настъпваща смърт в акта на сливане на две тела. Мъжът в центъра на скулптурата би бил подходящ партньор за смърт. Хрумна й също да отпътува за Ватикана и в Пио Клементино да се наслади на гледката на това тяло, но в зашеметяващия размер 242см. Да плъзне ръка и да провери дали в онази вена от вътрешната страна на лявото му бедро се движи кръв. Да я опита на вкус. Да разчупи каменната му обвивка и да го изтръгне отвътре, както би разкъсала утроба, за да освободи безформено, но хищно за живот създание. Да го събуди още веднъж, за кратко, и да го накара отново да умре, този път задоволен завинаги. За щастие, отказа се навреме, давайки си сметка, че е възможно, в момента на срещата, да се вкамени в опит за близост с него и да остане там за поколенията с израз на отчаяно неудовлетворение, като още един музеен експонат с неуточнен произход. Истукан с облещени очи и мраморни устни, от чиито ъгъл се проточва струйка гъста жълтеникава слюнка, която влюбени посетители и нуждаещи се от афродизиак старци ще събират в малки стъкленици, както вярващите събират течността изпод клепките на плачещите изображения на мадони.
Когато всичко това приключи, в релефното бурканче, поставено на най-неподходящото място в цялата сцена, можеше най-сетне да налее мастилото в цвета, който харесва, да го разбие върху светлия паркет в ъгъла, да затвори тихо вратата отвън и, присвоила си представата за Лаокоон, да изживее любовната драма, която баба така и не се осмели дори да напише. Но дали поради разликата в епохите, или поради някаква грешка в композицията, историята й се оказа просто кратка проза.
- Тръгваме ли? – Гласът на мъжа я спира в коридора. – Пак ли забрави? На онзи експериментален моноспектакъл по Софокъл, нов прочит на трагедията, в който никой не умира. Дори Лаокоон не умира. Както знаеш, смъртта не е на мода вече, сега модерно е безсмъртието.