През първата половина на отминалия век хората очевидно са се отличавали с голяма доза непрактичност. Доказателство е например мастилницата на баба, открита за съвременниците поради леко конфузната страст към ровене из забравени чекмеджета, чиито собственици отдавна са изоставили играта с вещите, намирайки вероятно по-впечатляващи и достойни занимания отвъд. Така или иначе, мастилницата бе открита с колумбовски трепет. Пораженията, нанесени от годините и небрежното отношение, бяха установени с известно разочарование и леко раздразнение дори, и Лаокоон бе прилежно накиснат в разреден спиртен разтвор, в който се наложи да престои почти две седмици, докато лепкавите топчици зелено мастило напълно се откажат от чувството си за собственост по отношение на застаряващите му слабини.
Работата, естествено, далеч не се изчерпваше с това, тъй като изобразеното бе миниатюрна реплика на монументалните виждания на родоските корифеи Агесандър, Полидор и Атенодор. Нещастните синове на прорицателя, омотани от някакви змии с безброй люспи и гънки, без дистанцията, която предлага Ел Греко, също бяха покрити със смъртни зеленикави петна, и се налагаше да бъдат почистени, което се оказа дълго и изнурително занимание. Докато се вглеждаше във виталната структура на мощното, подчертано мъжествено тяло на бащата, в израза на лицето – смесица от плътско удоволствие от физическата борба и екзистенциален ужас от неизбежния край, установи, че версията на Софокъл за трагедията, като наказание за забранено удовлетворяване на сексуално желание, й звучи далеч по-правдоподобно от по-разпространената, свързваща смъртта му с дървеното изобретение на ахейците. Дали влечението се предава по наследство, както бюрата и съдържанието на чекмеджетата им? Осъзна също, че най-после е схванала напълно смисъла на laokoontango, явно наречено така не заради привидната прилика с увиването на змия в движенията, а най-вероятно заради похотливото отдаване на предчувствието за настъпваща смърт в акта на сливане на две тела. Мъжът в центъра на скулптурата би бил подходящ партньор за смърт. Хрумна й също да отпътува за Ватикана и в Пио Клементино да се наслади на гледката на това тяло, но в зашеметяващия размер 242см. Да плъзне ръка и да провери дали в онази вена от вътрешната страна на лявото му бедро се движи кръв. Да я опита на вкус. Да разчупи каменната му обвивка и да го изтръгне отвътре, както би разкъсала утроба, за да освободи безформено, но хищно за живот създание. Да го събуди още веднъж, за кратко, и да го накара отново да умре, този път задоволен завинаги. За щастие, отказа се навреме, давайки си сметка, че е възможно, в момента на срещата, да се вкамени в опит за близост с него и да остане там за поколенията с израз на отчаяно неудовлетворение, като още един музеен експонат с неуточнен произход. Истукан с облещени очи и мраморни устни, от чиито ъгъл се проточва струйка гъста жълтеникава слюнка, която влюбени посетители и нуждаещи се от афродизиак старци ще събират в малки стъкленици, както вярващите събират течността изпод клепките на плачещите изображения на мадони.
Когато всичко това приключи, в релефното бурканче, поставено на най-неподходящото място в цялата сцена, можеше най-сетне да налее мастилото в цвета, който харесва, да го разбие върху светлия паркет в ъгъла, да затвори тихо вратата отвън и, присвоила си представата за Лаокоон, да изживее любовната драма, която баба така и не се осмели дори да напише. Но дали поради разликата в епохите, или поради някаква грешка в композицията, историята й се оказа просто кратка проза.
- Тръгваме ли? – Гласът на мъжа я спира в коридора. – Пак ли забрави? На онзи експериментален моноспектакъл по Софокъл, нов прочит на трагедията, в който никой не умира. Дори Лаокоон не умира. Както знаеш, смъртта не е на мода вече, сега модерно е безсмъртието.

Четириъгълна, трапецовидна, зелена с черен контур.
С фасетно зрение.
”Папагалът на семейството, който не беше муха, имаше нещастието да сънува всяка вечер роднините си.” Може да започва така, например. Семейните отношения са много важно нещо.
Той няма семейство, но има сънища, които да анализира в ежедневните си странствания по двете основни греди на клетката си – от хранилката до чашката (може да го дадем малко в стил Уортън).
Не че папагалът има клетка, но би било подобаващо да има, си мисли той (като ще е в стил Уортън). Или Киси. Да не снасяш Яйцето?
Сигнално червените завеси на стаята известяват плавния поход на слънцето от началото до края на поредния неозначаващ несъзнаваното ден с цветовете от прозрачно розов до тъмночервен. Само кукувицата на Киси се обажда на кръгли „Часове” с настойчивостта на часовник, част от какъвто си е.
Часовник? Да не ме наричаш суеверна? Това не е яйце, това е картоff. Всичко е толкова ново, защо и ние да не сме? (Както някой беше казал, „Не търси под вола яйце… още по-малко картоff“). Защо ме накара да се върна? Тук няма нищо. Ще се оправи ли нашият папагал?
Ако кукувицата не му откаже. Черно-бяла кучка, обича да мотае. Тя е ненужен персонаж, в нашата история кукувиците нямат място. Нашата история е красива.
Тя е статист, всяка история си има декори.
Да, но в нашата история всички тичат на свобода, ядат, каквото им падне и са щастливи. Такива ще ги опишем. Добре, че папагалът е изчел Грийе и Борхес още на млади години и вече знае всичко за света. Той умее ли да пее? Не познавам други птици, защото по принцип не ги обичам, те имат потиснати желания да ми кълват очите, но този наш папагал сигурно пее?
Папагалът отдавна не е пял. От говорене съвсем е забравил тази дарба.
Сега се е върнал към същността. Никой не чува думите, но всякоя душа от песните на птиците се трогва. Някои дори си въобразяват, че са се пръкнали от птичите яйца, знам го със сигурност, да.
Така си мисли папагалът, нашмъркан, поклащайки се върху гредата в клетката, която няма. Когато опиянението отминава, си спомня, че е чел предостатъчно, за да се самозалъгва с романтични постановки, и търси опипом с перата си смисъла.
Мигар нос има, за да шмърка? Не е прилично да говорим за пристрастия. Чичо ти къде държи доброто пиене? В мазето?
Напразни въпроси. Папагалът знае, че чичо му държи пиячката си на най-сигурното възможно място и единственият начин, друг да се добере до нея, е да го накара да повърне. Когато всичко е в теб, се чувстваш сигурно. Затова и всяка форма на колекциониране говори за твоето желание да имаш контрол и да усещаш твърда земя под нозете си. Папагалът знае много. Понякога си мисли, че знае дори повече и от чичо си.
Но тъй като сигурност няма, както няма и пълно знание в деконструкцията на безвремието, има клетка с отворена врата. В началото говорехме за любовта, нали?
Това е и краят на историята на нашия беден папагал – той се влюбва в себе си. Единствената истинска и вечна любов – да му е честита. Така е, друга няма, мой Одисей. И накрая дори не повърнахме, защото бяхме научили нещо – от чичо му, от кого другиго?
И да, така е, друго няма.
Ти ли ще го направиш или аз, жестока импресийко?
Ти си Човекът, аз съм само един заблуден папагал в пространството между езика и смъртта.