Четириъгълна, трапецовидна, зелена с черен контур.
С фасетно зрение.
”Папагалът на семейството, който не беше муха, имаше нещастието да сънува всяка вечер роднините си.” Може да започва така, например. Семейните отношения са много важно нещо.
Той няма семейство, но има сънища, които да анализира в ежедневните си странствания по двете основни греди на клетката си – от хранилката до чашката (може да го дадем малко в стил Уортън).
Не че папагалът има клетка, но би било подобаващо да има, си мисли той (като ще е в стил Уортън). Или Киси. Да не снасяш Яйцето?
Сигнално червените завеси на стаята известяват плавния поход на слънцето от началото до края на поредния неозначаващ несъзнаваното ден с цветовете от прозрачно розов до тъмночервен. Само кукувицата на Киси се обажда на кръгли „Часове” с настойчивостта на часовник, част от какъвто си е.
Часовник? Да не ме наричаш суеверна? Това не е яйце, това е картоff. Всичко е толкова ново, защо и ние да не сме? (Както някой беше казал, „Не търси под вола яйце… още по-малко картоff“). Защо ме накара да се върна? Тук няма нищо. Ще се оправи ли нашият папагал?
Ако кукувицата не му откаже. Черно-бяла кучка, обича да мотае. Тя е ненужен персонаж, в нашата история кукувиците нямат място. Нашата история е красива.
Тя е статист, всяка история си има декори.
Да, но в нашата история всички тичат на свобода, ядат, каквото им падне и са щастливи. Такива ще ги опишем. Добре, че папагалът е изчел Грийе и Борхес още на млади години и вече знае всичко за света. Той умее ли да пее? Не познавам други птици, защото по принцип не ги обичам, те имат потиснати желания да ми кълват очите, но този наш папагал сигурно пее?
Папагалът отдавна не е пял. От говорене съвсем е забравил тази дарба.
Сега се е върнал към същността. Никой не чува думите, но всякоя душа от песните на птиците се трогва. Някои дори си въобразяват, че са се пръкнали от птичите яйца, знам го със сигурност, да.
Така си мисли папагалът, нашмъркан, поклащайки се върху гредата в клетката, която няма. Когато опиянението отминава, си спомня, че е чел предостатъчно, за да се самозалъгва с романтични постановки, и търси опипом с перата си смисъла.
Мигар нос има, за да шмърка? Не е прилично да говорим за пристрастия. Чичо ти къде държи доброто пиене? В мазето?
Напразни въпроси. Папагалът знае, че чичо му държи пиячката си на най-сигурното възможно място и единственият начин, друг да се добере до нея, е да го накара да повърне. Когато всичко е в теб, се чувстваш сигурно. Затова и всяка форма на колекциониране говори за твоето желание да имаш контрол и да усещаш твърда земя под нозете си. Папагалът знае много. Понякога си мисли, че знае дори повече и от чичо си.
Но тъй като сигурност няма, както няма и пълно знание в деконструкцията на безвремието, има клетка с отворена врата. В началото говорехме за любовта, нали?
Това е и краят на историята на нашия беден папагал – той се влюбва в себе си. Единствената истинска и вечна любов – да му е честита. Така е, друга няма, мой Одисей. И накрая дори не повърнахме, защото бяхме научили нещо – от чичо му, от кого другиго?
И да, така е, друго няма.
Ти ли ще го направиш или аз, жестока импресийко?
Ти си Човекът, аз съм само един заблуден папагал в пространството между езика и смъртта.