Ема

Ema

Ема е много красива. Най-красивата от всички жени.

Ноктите на краката й са плоски и дълбоко изрязани, така че възглавничките на пръстите, най-вече палците, изглеждат леко подути и зачервени, особено докато носеше обувки. Глезените й са ниски и здрави, пригодени да крепят фигура, много по-масивна от нейната. На десния й прасец има малка изпъкнала вена, която сутрин е синя, а вечер леко лилавее, може би от изкуственото осветление. Ханшът й не е нито широк, нито тесен, коремът нито прекалено плосък, нито нелепо изпъкнал, гърдите нито неразвити като при малко момиче, нито толкова големи, че да се натрапват в очите на всеки срещнат. Някой би могъл да каже, че нямат зърна, защото при нея те са прекалено малки и бледи, почти жълтеникави и някак сгърчени, но аз ги намирам изящни. Ръцете на Ема са дълги в горната част, тънки, а слабите подлакътници завършват с широки длани, сякаш рисувани от Маке.

Обичах да й казвам колко е красива, просто не можех да се сдържа. „Ема,“ казвах й, „колко си красива!“ Тя отначало не вярваше, въобще. Винаги се опитваше да възразява с поглед, с изражение, с движение на цялото тяло, дразнеше се, кожата на врата й се зачервяваше от яд. Тогава се смеех най-много. „Ема, Ема, колко си красива, когато се ядосваш!“

По времето, когато се запознах с нея, Ема изглеждаше доста по-уморена, някак потисната. Всъщност, беше направо съсипана и имаше вид на смачкана дреха, забравена в чакалнята на някое летище. Прикриваше постоянно лицето си с ръка и не вдигаше поглед, вървеше бързо, присвита и с наведена глава, почти прилепена до стените. Боеше се от светлината, от  шума на асансьора, от всичко. Толкова беше страхлива, моята красива Ема. Но откакто се грижех за нея, се успокои. Жалко, че не можеше да ми го каже.

Не че не можеше да говори. Понякога, когато мислеше, че не я чувам, пееше някакви нейни песни, протяжни, монотонни, от които се унасях в полусън, а Ема сякаш се отдалечаваше и се превръщаше в малка точка на другия край на нещо, което е чуждо, принадлежи другиму и за мен нямаше място в този изпят, но неизречен свят. Сякаш вървеше по пусти полета без стъпките й да оставят следи, защото няма кой да я последва и никой повече няма да я намери. Затова не я слушах. А и какво ли може да ти каже една песен без думи.

Ема беше бежанка. От страна, в която воюват и която не познавам. Отначало мислех, че не говори, защото не знае езика. Опитвах да я уча на някои простички изрази, търпеливо и бавно. Не ми се струваше кой знае колко наложително, но ми беше приятно да седя точно срещу нея, да отварям широко уста срещу лицето й и да й показвам как артикулирам името й, като плъзгам език и притискам устните си. „Е-ма“ повтарях гърлено, като на „е“ разтягах подобие на усмивка, както го произнасят французите, и на „а“ издишвах целия въздух от дробовете си право в тесните й ноздри. Тя ме гледаше без да мигне, без да извърне лице и без нито веднъж да даде дори и малък знак, че е разбрала какво се опитвам да постигна.

Всъщност, тя не се казваше Ема. Нямах представа какво е било името й преди. Аз я нарекох така, защото ми се стори, че й подхожда да бъде Ема, отговаря на нейната облост, на трапчинките на коленете й, на топлината, която остава след нея по чаршафите, които настоява да колосва. На нейната непридирчивост, на нейната краткост. Оказа се достатъчно да наречеш някого по подходящ начин, за да стане самият той подходящ за ситуацията, за отношенията, за теб.

Отначало си мислех, че когато се успокои и се съвземе, Ема ще поиска да излезем, да се виждаме с хора, да отидем някъде, на кино или на кафе, знам ли, където ходят всички двойки вечер или през уикенда. Предложих й няколко пъти да я изведа, да я запозная с някого, но тя явно нямаше желание, просто седеше на ръба на леглото, и се държеше за облегалката, пръстите й побеляваха от усилието, но отпускаше хватката едва, когато я успокоявах, че ще останем вкъщи и никой няма да идва на гости.

За Ема понятието „отегчение“ изглежда не съществуваше. Вършеше всичко, което е нужно да се прави из къщата, сръчно, с вещина и тихо постоянство, с удоволствие, доколкото можех да схвана от лекотата в движенията и мълчанието й. Особено обичах, когато сутрин сресва косата ми и ми дава чисти дрехи, после оправя завивките, разресва и своите коси, които винаги миришат на кафе, и ги връзва на възел на тила, дръпва завесите, без да поглежда през прозорците, а шумът от босите й стъпки се слива с дъжда навън. Мислех си, че Ема би била добра майка, грижовна, обичлива, тиха, насърчаваща, ненатраплива, жертвоготовна. Съвършена. Майката, за която мечтае всеки. Представях си едно малко момиченце до нея, една умалена Ема със същото изражение, със същите движения, също толкова притихнала в един малък свят, съставен от неща без имена, сред порядък, изграден от неназовани движения и неми докосвания, толкова сигурен, толкова лесен за живеене, толкова еднозначен. Лишена от майчин език, малката Ема щеше да познава единствено моя глас, да различава предметите според думите, с които аз реша да ги назова, щеше да бъде предпазена от двусмислието, неяснотата, изменчивостта, която придобиват понятията, употребявани от толкова много и различни хора, черното щеше да е само черно, а бялото – бяло в един език без лъжа, който бих измислил само за нея, чист и ясен, недосегаем за никой друг.

Споменах на Ема за това, казах й, че съм мислил за дете, наше дете. Не помръдна, не ме погледна, остана седнала, с изправен гръб и кръстосани глезени, само стисна мандарината, която държеше в шепи, оранжевата кора се разпука и сокът потече на малки струйки по босите й крака. Разбрах, че трябва да чакам, просто да чакам. Тя, изглежда, не чакаше нищо. „Колко си красива, Ема“ й казах.

Не исках да си представям как би живяла Ема, ако нещо се случи с мен. Толкова ни беше добре заедно, тя е красива, каквото и да прави. Ето я в една късна утрин, изправена насред стаята зад дъската за гладене, изпъва ръкавите на синия ми пуловер и го намества внимателно върху твърдата повърхност, прокарва длан по малките гънки и пръска капки вода отгоре. „Колко си красива!“ повтарям. Отдавна не виждам смисъл да й казвам нeщо друго, всичко останало е толкова далечно, толкова маловажно. Изправям се точно срещу нея, за да видя по-добре лицето й, а тя повдига тежката ютия към очите ми. Не съм уплашен, не, ако ме изгори, ще ослепея, но съм чувал, че това не става веднага, че слепците дълго продължават да виждат последния образ, последния знак от зримото, както когато затвориш очи преди заспиването, но продължаваш да виждаш стаята и предметите в нея в една особена, жълтеникава неяснота.  Ема обръща лъскавата нагорещена повърхност към своето лице и тогава се сгърчвам, мускулите ми отслабват и изтръпват, посягам да хвана ръката й. Но тя просто се оглежда, наблюдава отражението си в сребристия триъгълник, през малките дупчици излиза пара, която навлажнява косата й и кичурите полепват по скулите й. „Колко си красива“ изричам с непознат глас и ми се иска тя да се усмихне или поне да опита.

Струва ми се, че с Ема бях наистина свободен. Проумях какво представлява онази свобода, която олекотява всяко бреме, омаловажава го, отпраща го извън очертанията на всичко, което сме готови да наречем свое, която смалява пространството, а разширява въздуха в него, прави го лек и отлага предчувствието за последния дъх. Можех да крещя, да шепна и да се смея на всички езици, които познавам, да й кажа  всичко, да я нарека всякак, да си спомням, да фантазирам, да проповядвам, да се оплаквам, да проклинам, да славословя. И да мълча. Ема не променяше изражението си, не проявяваше никакви претенции, не искаше нищо от мен, не очакваше да отговарям на никакви нейни представи, беше величествена в своята неизменност, даваше ми усещането за безкрайна продължителност на съществуването в този самодостатъчен свят за двама, в който демиургът бях аз, горд от себе си и от нея. Бях съвършен. Бях вечен.

Тогава не мислех за всичко това, просто с моята красива Ема живеехме една протяжна дъждовна зима, палехме рано малката лампа, четях повече книги, чертаех геометрични и флорални винетки по белите им полета, пиехме чай, спях дълго спокоен сън, слушах собствения си глас. До онзи следобед, в който иззвъня телефонът.

Ето ме, със синия пуловер и цигара в лявата ръка, приближавам към масичката в ъгъла и вдигам слушалката, нямам предчувствия, произнасям безлично „Ало“, без въпросителна интонация, чувам някакъв мъж да крещи на лош английски, почти фалцет, връзката е много лоша, „Моля, повторете“ казвам. „Трябва да говоря със съпругата ми, казаха ми, че е при Вас, търся Ема“. „Ема“ повтарям, без въпросителна интонация. „Ема, да, моята красива Ема, искам да говоря с жена ми“.

Тя седи на ръба на леглото, боси крака, кръстосани глезени, подавам й телефона, допирам слушалката до ухото й. От очите й внезапно се изливат толкова сълзи, сякаш току-що е изпила целия дъжд от проклетата зима навън, устата й се отваря точно срещу мен и изрича хиляди думи, които ме блъсват в лицето и се свличам на земята с гръб, опрян о стената.

А неговата красива Ема говори, говори, говори. Чужд език, който никога няма да разбера.

Advertisements

11 Коментари to “Ема”

  1. mysmalllibrary Says:

    Много убедително. Не знам, много е хубаво, какво да кажа… Ти се променяш също.

  2. mislidumi Says:

    Много смел и непокорен разказ. Много Ваня и все пак нова и тръгнала по други пътища. 🙂

    На мен краят на историята ми донесе истинско облекчение. Не знам защо – имах през цялото време чувството, че нещо много зловещо ще се случи. И понеже съм страхливо куче, което избягва психото, се молех да бъдеш милостива към Ема и хората в нейното обкръжение 🙂 Но това са лични усещания и ти нямаш вина, освен че си написала хубав разказ. 🙂

  3. Яна Says:

    .
    ..

  4. bogpan Says:

    Много труден коментар е този. Може би, понеже гледам от м.р естествено.За мен никак не е в повече „колко си красива“ тъй като няма въпрос, а само невъзможност за умно изказване..И накратко казано ( повече някой друг път)за съжаление не зная чужди езици. Най -малкото , за да кажа, че обичам “ човешките“ разкази.

  5. Yana Says:

    Б.П., много труден коментар… нали…?

  6. вили Says:

    Хубав разказ за любовта, любовта за която не са нужни много думи. Нужно е само едно: да обичаш.

  7. to4ka Says:

    Знам ли, джанъм, сигурно се променям… Чувствам се неуверена.

    Аз пък не съм фен на екшъна, Петифуро, най-зловещо е, когато нищо не се случва. Къде ги виждаш тия нови пътища, не знам, ще трябва да ми обясните.

    Какви коментари, това да не е литфорум. Спокойно, говорим си, една история за някоя Ема. Или за любовта, както я вижда Вили.

  8. piligrim_d Says:

    Прочетох на един дъх.
    Това е.

  9. darling Says:

    красив разказ. виждам много красота в него, а тя е лека, лека… вярвам в безмълвието на любовта, та затова. поздрав!

  10. Крис Ванев Says:

    🙂

    Едва ли са много нещата по-тъжни от загубата на нещо, което никога не го е имало. Чак когато човек го изпита, разбира колко много може да се загуби в своята собствена свобода.

  11. Елена Says:

    Усещането ми за разказа е прекрасно обобщеното от коментара на Крис. На мен ми стана тъжно, да си изградиш такъв хубав свят и той да изчезне в нищото.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: