Перла в диамантената корона на Анверс

DSCF0068

Мнозина са убедени, също като мен, благодарение на личните си впечатления или романтичните представи, породени от хиляди книги, картини и филми, че очарованието на градовете, построени на брега на океан, море или река, си остава непостижимо за полиси с възхитителна архитектура, но притиснати от всички страни от сушата, която им придава с времето леко еснафския вид на скучновата уседналост. Сигурно има изключения, но аз не се сещам в момента за тях. Дори любимата ми стара малтийска Мдина дължи в голяма степен мистичната си и непоколебимо аристократична осанка на каменистата пустиня, която обгражда стените й – един естетичен и някак дълбоко философски компромис за липсата на вода наблизо и покана за преминаване през пустинята към благодатното море, което обгражда целия остров.

Ако някой ден реша да се разкривам точно пред вас, няма да е толкова трудно да намерим обяснение назад във времето и по майчина, и по бащина линия, за голямото ми влечение към пристанища и солени водни площи. Но това са лични неща и не вярвам да ви интересуват, освен ако не сте професионалисти, но пък тогава ще поискате да ви плащам. Майка ми, например, беше родом от един красив пристанищен град и много си го обичаше, вероятно поради факта, че го бе напуснала рано. Затова и в моите детски представи без трудности той бе идеализиран с голям замах- въобразявах си селищата край море като места, където хората са привлекателни и млади като майка ми и се занимават предимно с пеене и танци под одобрителния поглед на възрастните, които често се събират да пият хубаво вино и никога не принуждават децата да ядат (голямата ми и уви! неосъществена детска мечта). Така или иначе, както и да се въртя, в крайна сметка се озовавам с лице към морето (може да приемем, че не съм стигнала кой знае колко далеч с преминаването му.)

Гарата в АнверпенКакто, струва ми се, споменах, синът ми е най-подходящият гид за мен, сигурно защото ме познава (доколкото въобще е възможно човек да познава собствената си майка). По негова идея пристигнахме в Антверпен точно в деня на националния празник на Белгия, благодарение на което повечето хора бяха извън града на пикник и голяма част от магазините бяха затворени. И то с влак – това е важно, защото гарата на Антверпен е завладяващо произведение изкуството с отлично консервирана старинна част и вградени в нея модерни елементи и всякакви пътнически удобства. Освен това цялата мирише съблазнително на топли шоколадови и ванилови гофрети. Ако драмата на Ана Каренина трябваше да приключи тук, тя със сигурност нямаше да се хвърля под никакви влакове, а щеше да хапне сладкиши и да излезе на ул.Пеликан, за да си намери някой богат евреин, търговец на диаманти. Изходът от гарата е точно на тази прославена улица. ул.Пеликан

Признавам, че и аз се замислих за момент защо ли на времето не се потрудих да открия на тази улица някое хубаво момче с кипа и добро наследство, а налетях на психоаналитик, но всъщност не съжалявам, никак даже, по-скоро обратното. Истината е, че онези, които избират, шлифоват, продават на бижутери и на тайни закрити търгове за специално поканени, и поради това владеят най-скъпоценните диаманти на света, в по-голямата си част са ортодоксални евреи с букли и традиционно облекло, които изглеждат като скромно и строго вглъбени познавачи на увлекателната игра на власт над абстрактния израз на могъщество, обозначен в съзнанието на множество мъже и жени със символа „скъпоценен камък”. Благодарение именно на тези познавачи и техните умения да концентрират знания и богатство, Антверпен се е превърнал навремето в най-голямото пристанище на Европа, а днес е второ по големина, въпреки че не е построен на морския бряг. Или може би точно поради това – отдалечеността от морето и добре контролираният достъп до реката и плавателните канали, отвеждащи корабите до града, му осигуряват нужната естествена защита над купищата скъпоценности, които крие зад строги готически фасади. Със съжаление си мисля за тъжния факт, че както Антверпен е запазил блясъка и славата на своите богатства през вековете, така и диамантените мини в Южна Африка не са се променили кой знае колко и в тях при ужасяващи и непонятни за човешкия разум условия продължават да добиват мечтаните камъни. Може и да съм скептична към красотата им, защото изглежда няма да дорасна да я оценя – ако някой пожелае да ми подари нещо наистина ценно, никога не би ми хрумнало да поискам диаманти.

Заради готиката и местоположението си Антверпен на пръв поглед напомня малко Гданск, но е много по-топло пъстроцветен, артистичен и уютен. По улиците наистина добри музиканти често свирят клезмер, повечето хора изглеждат приветливи и улиците миришат не на сурова риба и машинно масло, както е в Гданск, а на варени в подправки миди, хубав тютюн и цветя. Улиците в старинния център са претъпкани с малки ресторанти с всевъзможни видове кухня, които излагат пред погледа на минувача всякакви благини. Васко призна, че докато се издържаше със скромна стипендия, идването в Антверпен си е било изпитание за полупразния му стомах, заради изобилието от изкушения, щедро извадени на показ.

И все пак, не искам да идеализирам. Именно в този приятен град е централата на партията на модерните кафяви, националпопулистите „Влаамс Беланг” или „Фламандски интерес”. По обясними причини те се обявяват против антисемитизма на сродните си европейски партии, твърдят, че трябва да направят всичко възможно да защитят евреите, защото „еврейските ценности са европейски ценности.“  Тези хора не биха прокламирали възгледите на Бруно Голниш, наследника на льо Пен, който получи тримесечна присъда за отричане на Холокоста. Но понеже подобни партии се нуждаят от враг, Влаамс Беланг го намират в лицето на френскоговорящите валонци на юг, които според тях изразходват голяма част от данъците на богатия север и пречат на развитието му. Водачът им Филип Девинтер използва зловещи изрази като „да нахапем прасците на мнозинството” и изтъква в полза на идеята за независимост латинските гени на по-бедните валонци и нордическия расов произход на фламандците. Позицията им към имиграцията е силно рестриктивна. Тези хора имат 33% подкрепа сред  гласоподавателите в града и силно представителство в Брюкселския и Европейския парламент.

Музеят в АнтверпенАнтверпен обаче притежава перла в короната, която наистина не мога да забравя. Кралският фламандски музей на изобразителното изкуство в Антверпен е може би музеят, в който се чувствах най-добре от всички музеи, които съм видяла досега. Има много обяснения – хубавото време навън, доброто разположение на сградата, това, че вътре имаше само още десетина човека; любезният младеж на регистратурата, който изглежда се радваше на всеки посетител, много настояваше да ми предложи някакво намаление, едва не ме пребърка, за да се убеди, че не крия абонаментната си карта и накрая все пак не се предаде и настоя да ми даде билет със студентско намаление, за който жест за малко да го разцелувам; странното изкуствено езерце отпред, с дъно, покрито с нагъната синя материя, в което водата ту се повява, ту се разделя по средата от невидимия жезъл на Мойсей и изчезва, така че може да се премине, преди отново всичко да потъне под новите струи; блестящата музейна сбирка, защото тук е възникнала прочутата фламандска школа… Всичко това и кой знае какво още, но продължавам да си мисля за този музей с голямо удоволствие.

Видях най-после художника, когото обожавам от ученическите си години и който вече толкова време не отстъпва своето място в сърцето ми – Ян ван Ейк, философа-пътешественик, отдаден на неуморно изучаване на живата и мъртвата природа, който подписва картините си с неизменното „както мога” (или „както умея” ). В Антверпен е най-любимата ми негова работа – „Св.Барбара”, която прелиства дебела книга, положена на коленете й. Бих дала доста, за да разбера какво чете – изразът й и напрежението на малките длани ме карат дълбоко да се съмнявам, че е Библията.

Много време прекарахме при двамата Брьогел, които те карат да се чувстваш въздушен и спокойно доволен от живота и винаги ти дават удоволствието от усещането за откривателство. Като говорим за откривателство, трябва да кажа, че едва сега открих, струва ми се, Рубенс. В Антверпен имат по-ранни и много мащабни работи, които наистина е по-добре да се видят в оригинал. Не знам как ще ви прозвучи, но около час съзерцавахме с голяма радост умението му да рисува смъртни петна, просто е ненадминат и само заради тях заслужава корона и дълбока почит. Така или иначе, несправедливо е хората да свързват името му с няколко картини, правени в напреднала възраст, когато се жени за 16-годишно момиче, чувства се жив и подмладен и се отдава на плътски удоволствия и изобразяване на грации. Не, че е лошо, напротив, чудесно си е, като помислиш.

Ателиетата за реставрация и консервация в музея са със стъклени витрини, така че може да се наблюдава работата в тях, освен това има и екрани, на които се виждат увеличени изображения и детайли. За съжаление нямаше никой поради празника. Ще ми се да отида пак някой път и да погледам как работят. Навремето много исках да се занимавам с реставрация, но съм толкова безнадеждно несхватлива по отношение на химията, че нямах никакъв шанс да бъда добра в тази безкрайно увлекателна професия.

В залите за модерно изкуство има много за гледане от целия 20-ти век. Там е “Le Seize Septembre” на Магрит и нещо, за което не знаех, че съществува – триизмерна дървена инсталация на “ Madame Récamier de David” в естествени размери. Накрая изглежда толкова се смаях, че направих нещо идиотско и напълно безсмислено, за което много добре знам, че не бива да се прави и т.н. Измъкнах фотоапарата си и сътворих тази крива и неясна снимка:

Магрит в Антверпен

Е, признах си и ми олекна. Никога не правете това в музеите.

За да ме предпази от още по-необмислени хулиганства, Васко полека ме изведе, купи ми един страхотен албум  с 400 репродукции на Магрит и ме нахрани с хумус и други полезни за възстановяване на равновесието и вкусни неща. После пихме кафе под един навес на площада и слушахме камбаните, докато отмине поройният и внезапен дъжд и синът ми обяви, че отиваме в Париж, защото в Бобур има много голяма временна изложба на Кандински с негови неща, събрани от музеи и частни колекции из цял свят. „А такова нещо или вече няма да има, или ще е например в Токио, където по-трудно ще отидеш”. Смислен аргумент, така че отиваме в Париж.

klezmer

Advertisements

Етикети: ,

5 Коментари to “Перла в диамантената корона на Анверс”

  1. piligrim_d Says:

    Чудя се с какво да те съблазня/омагьосам/отвлека примерно вдън планини някакви, да те храня и поя с каквото пожелаеш, а ти да ми разказваш за своите пътешествия (ако е разказ по снимки – още по-добре, че нямам развито въображение!). Или пък да организирам задушевна група сдържани слушатели?! Нали ще има още впечатления в писмен вид?

  2. to4ka Says:

    „да те храня и поя с каквото пожелаеш“ – какво предложение само, звучи като в арабска приказка! Нали няма да ме обезглавиш, ако взема, че заспя? Е, засега се изхранвам сама, което не е особено трудно. Обаче понякога си въобразявам, че се издържам с писане на културни справочници и пътеписи, жалко, че нямам нужните познания и образование и никой няма да се навие да ме наеме.
    Иначе, времето да се наприказваме с теб никога не стига, така че едно бягство е добра идея, дори „вдън планини“ – нали нямаш предвид пещера, защото хич не ги обичам.

  3. piligrim_d Says:

    Какви ти пещери?! Предлагам малка поляна на брега на кристалночист язовир, зад гърба – вековна борова гора. Когато искаш правиш каквото искаш… Какво пък, може и да помечтаем:)))

  4. mislidumi Says:

    „Заради готиката и местоположението си Антверпен на пръв поглед напомня малко Гданск“ – това ми напомня, че никога не съм била в Гданск и че отдавана се каня. Интересно сравнение, ще запомня и ще се опитам да видя дали и аз така виждам. 🙂

    А относно снимането в галерии – наистина ли е забранено? Странно ми се струва, винаги в галерии страшно много се щрака с фотоапарати, мисля, че само светкавицата е забранена.

  5. to4ka Says:

    Много съм бърза в отговорите, нали, гаргиното?
    И на мен ми се струва, че на повечето места само светкавиците са забранени, но такива снимки са голяма глупост. Първо, никога не можеш да докараш свястна снимка, по-добра от репродукциите, които се продават в музея, а парите от тях отиват за неговата поддръжка. Интернет също е пълен с далеч по-качествени. Освен това смущаваш останали посетители. Самият ти се разсейваш и започваш да гледаш „през обектив“, а не си отишъл за това, нали? И на всичкото отгоре звучи също толкова идиотски, колкото надписите, издълбани с джобно ножче „Пешо беше тук“. Така че не смятам да го правя.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s


%d bloggers like this: